Артър Дойл: Шерлок Холмс (Том 2)

— Не, за газта — отвърнах учуден.

— Издраскал е линолеума с подкованите си обуща точно на светлото. Не, благодаря ти, хапнах на гара Ватерло, но с удоволствие ще изпуша една лула.

Подадох му кесията с тютюн, той седна срещу мен и известно време мълчаливо дърпа от мундщука. Разбирах, че в този час единствено важна работа е могла да го доведе, и търпеливо чаках сам да заговори.

— Виждам, че днес си обиколил много пациенти — обади се най-сетне, поглеждайки ме лукаво.

— О, да, много работа имах — отвърнах. — Може да ти се стори глупаво, но все пак ще те попитам как отгатна.

Холмс се подсмихна.

— Имам преимуществото, драги Уотсън, да познавам навиците ти. Когато нямаш много болни за обикаляне, ходиш пеш, но когато са повече, наемаш кола. Обущата ти не са изцапани и оттам заключавам, че си обикалял много с наета кола.

— Превъзходно! — възкликнах.

— Елементарно — каза той. — В случай като този разсъждаващият може да порази човека до себе си, необърнал внимание на подробността, от която се извежда дедукцията. Същото може да се каже, уважаеми, за изцяло повърхностното въздействие на някои от твоите разказчета, зависещо от един-два вплетени в проблема фактора, които не споделяш с читателя. Но сега аз съм в положението на този читател, защото държа няколко нишки за разплитането на един от най-странните случаи, занимавали човешкия разум, но пък ми липсват онези една-две нужни, за да се завърши обяснението. Но ще имам и тях, Уотсън, ще ги имам!

Очите му блеснаха, по хлътналите му страни изби лека руменина. За миг сякаш се вдигна було и откри дълбоката му страстна натура, но само за миг. Когато го погледнах повторно, на лицето му отново бе нахлузено индианското безстрастие, заради което неведнъж са го наричали автомат, а не човек.

— Задачата обещава да е много интересна — обясни той. — Ще кажа дори, изключително интересна. Вече понадникнах в случая и даже нахвърлях някакво обяснение. Ще ми направиш голяма услуга, ако ме придружиш в последната стъпка.

— Знаеш, че винаги ми е приятно.

— Ще дойдеш ли утре с мен в Олдършот?

— Разбира се, Джексън ще поеме пациентите.

— Отлично. В единайсет и десет потегляме от гара Ватерло.

— Е, значи ще успея.

— Ако не си много уморен, ще ти разкажа набързо какъв е случаят и какво предстои да правим.

— Подремнах, преди да дойдеш, и вече се разсъних.

— Ще се опитам да предам историята накратко, без да изпускам нищо съществено. Вероятно си дочул за случая. Занимавам се с предполагаемото убийство на полковник Баркли от „Кралските ружи“.

— Нищо не съм чувал.

— Значи още се говори само там в околността. За два дни не се е разчуло по-надалеч. Ето накратко случая. „Кралските ружи“, както ти е известно, е един от най-добрите ирландски полкове в британската армия. Отличи се в Крим и при потушаването на въстанието в Индия, както и в доста случаи след това. До понеделник вечерта командир му бе Джеймс Баркли — храбър ветеран, постъпил навремето в него като доброволец, блеснал с храбростта си при потушаването на въстанието и издигнал се до командир на полка, в който е бил обикновен войник. Още като сержант полковник Баркли се жени за госпожица Нанси Девой, дъщеря на знаменосеца на същия полк. Както може да се очаква, имало е известно социално търкане между младоженците (а те наистина са били съвсем млади) и обкръжението им. Но нещата бързо са се оправили и госпожа Баркли става не по-малко популярна сред полковите дами, отколкото съпругът й — сред офицерите. Трябва да добавя, че е много красива жена и дори сега, след трийсетгодишен брак, е със забележителна външност. Семейният живот на полковник Баркли явно е бил щастлив. Майор Мърфи, от когото научих повечето факти, ме увери, че никога не е имало неразбирателство между двамата. Като цяло според него полковник Баркли бил по-привързан към жена си, отколкото тя към него. Не се чувствал добре, когато се отделял дори за ден от нея. Тя, макар и всеотдайна и предана, не показвала натрапчива привързаност. Така или иначе, всички в полка ги възприемали като модел за двойка на средна възраст. На никого и през ум не минавало, че може да се стигне до такава трагедия. Полковник Баркли си имал своите особености. Обикновено бил прям и приветлив стар воин, но се случвало да упражни насилие и дори да прояви отмъстителност. Никога обаче спрямо съпругата си. Друго нещо, което ми каза майор Мърфи, а го потвърдиха и още петима офицери от полка, е, че от време на време изпадал в състояние на особена потиснатост. Както се изрази майор Мърфи, изведнъж, както се шегувал на офицерската маса, все едно невидима ръка отнемала усмивката от устните му. След това дни наред ходел мрачен. Това, както и известна суеверност били единствените по-особени неща, които останалите офицери били забелязали у него. Суеверността му се изразявала най-вече в страх от самотата, особено след здрачаване. Този детински страх неведнъж подхранвал разни тълкувания и предположения. Първи батальон на „Кралските ружи“ (предишният Сто и седемнайсети полк) от няколко години е разквартируван в Олдършот. Женените офицери живеят извън казармата и полковник Баркли бил наел вила — „Китай“, на километър от северния лагер. Къщата е сред обширен парк, като западния й край е на трийсетина метра от пътя. Прислугата на полковника се състои от кочияш и две слугини. Домакинът, домакинята и прислугата са били едничките обитатели на „Китай“, деца Баркли няма, а гости идвали рядко и никога не оставали да нощуват. А ето какво се е случило във вилата в злополучния понеделник между девет и десет часа вечерта. Госпожа Баркли явно е католичка, членка на благотворителното дружество „Сейнт Джордж“ към църквата на улица „Уот“, което събира дрехи за бедните. В осем часа вечерта имало сбирка на дружеството и за да успее да отиде, госпожа Баркли наредила да поднесат вечерята по-рано. На излизане от дома кочияшът я чул да разменя няколко приказки с полковника, обещавайки му, че няма да се бави. После се отбила да вземе съседката госпожица Морисън и двете заедно отишли на сбирката. Тя продължила четирийсет минути и в девет и петнайсет госпожа Баркли се прибрала у дома, след като изпратила до вратата й госпожица Морисън. Една от стаите в „Китай“ се използва главно предобед. Тя е с големи прозорци, които гледат към пътя. Между вилата и ниската каменна ограда има трийсет метра открита морава. В тази стая влязла госпожа Баркли, когато се прибрала. Завесите не били спуснати, понеже там вечер рядко седял някой. Госпожа Баркли сама запалила лампата и — съвсем необичайно за нея — наредила на Джейн Стюарт, прислужничката, да й донесе чаша чай. Полковникът бил в трапезарията, но когато чул, че жена му се е прибрала, отишъл при нея. Кочияшът го видял да прекосява преддверието и да влиза при жена си. Повече не го видял жив. След десет минути прислужничката донесла чая, но когато стигнала до вратата, спряла, защото отвътре гласовете на господаря и на господарката се извисявали в ядни крясъци. Тя почукала, но понеже отговор не последвал, натиснала дръжката само за да установи, че вратата е заключена отвътре. Естествено, изтичала долу в кухнята, разказала на готвачката и двете жени се върнали заедно с кочияша в преддверието, откъдето се чувала все по-яростната разпра. И тримата твърдят, че гласовете били само на полковника и на жена му. Баркли говорел насечено, но примирително, само че нищо не му се разбирало. Госпожата, напротив, надигала глас и съвсем ясно се чуло как на няколко пъти повторила: „Страхливец!“ После добавила: „И сега какво? Върни ми живота! Не мога повече да дишам с теб един и същ въздух! Страхливец! Страхливец!“ Горе-долу това представлявал разговорът им, докато по едно време мъжкият глас извикал отчаяно и се чуло строполясване, а жената надала пронизителен писък. Убеден, че вътре става нещо трагично, кочияшът се хвърлил срещу вратата и на няколко пъти се опитал безуспешно да я разбие. Прислужничките били твърде изплашени, за да му помогнат. По някое време той се сетил да изтича отвън и намерил едното крило на стъклената врата отворено, както било обичайно за лятото. Когато влязъл в стаята, пред очите му се открила следната картина. Господарката вече не пищяла, а лежала просната в несвяст на дивана. С крака на креслото и глава на земята, потопена в локва от собствената му кръв, до решетката на камината бил злощастният воин. Естествено, първото, което понечил да направи кочияшът, когато установил, че не може с нищо да помогне на нещастния си господар, било да отвори вратата. Но се появила непредвидена трудност — ключът не бил в ключалката, не се намерил и никъде в стаята. Той излязъл отново през моравата и отишъл да извика полицията и лекар. Госпожата, върху която, разбира се, паднали подозренията, била пренесена в стаята й, без да дойде в съзнание. Положили тялото на жертвата на дивана и извършили внимателен оглед. Смъртта на злощастния воин била причинена от удар с тъп предмет в тила. Веднага намерили и оръжието. На пода до тялото лежала извита тояга от твърдо дърво с костена дръжка. Полковникът бил събрал в страните, където бил служил, голяма колекция от оръжия, част от която най-вероятно била и тази тояга. Вярно, че слугите не си спомняли да са я виждали, но е напълно възможно да е останала незабелязана сред множеството редки и екзотични предмети в къщата. Единственото странно обстоятелство при огледа останал липсващият ключ, който не се намерил нито у госпожа Баркли, нито у жертвата или другаде в стаята. Извикали ключар от Олдършот, за да отвори. Така стояха нещата, Уотсън, когато във вторник сутринта пристигнах по молба на майор Мърфи, за да помогна на полицията. Ще се съгласиш, предполагам, че случаят е интересен, при това, както много бързо установих, много по-необикновен, отколкото изглежда на пръв поглед. Преди да огледам стаята, разпитах още веднъж прислугата, но само получих потвърждение на вече известните факти. И все пак Джейн Стюарт си припомни една не безинтересна подробност. Както помниш, когато чула разправията, тя изтичала долу да доведе останалите. Докато била още сама пред вратата, господарят и господарката й говорели тихо и тя не разбирала нищо. Само заради тона им решила, че става нещо тревожно. Но когато понастоях, си спомни, че поне на два пъти господарката й била произнесла името Давид. Може би това ще ни помогне да разберем причината за кавгата. Не си забравил, че името на полковника е Джеймс. Едно нещо направило поразително впечатление и на прислужничките, и на полицията — лицето на полковника. Според всички то изразявало най-смъртния ужас, който човек е способен да изпита. Без никакво съмнение е видял каква ще е участта му, и се е изплашил докрай. Това съвпада с полицейската версия, че е видял жена си, когато се е нахвърлила отгоре му. Фактът, че раната е на тила, не противоречи на тази версия, защото е възможно в последния миг да е извърнал глава, за да избегне удара. Самата вдовица засега не е на себе си, има остър пристъп на мозъчно възпаление. От полицаите узнах, че госпожица Морисън — придружителката, както си спомняш, на госпожа Баркли на сбирката, е заявила, че няма представа, какво може да е развалило до такава степен настроението на госпожа Баркли, преди да се прибере у дома. Това са фактите, Уотсън, и опитвайки се да отделя съществените от по-случайните, изпуших доста лули. Безспорно най-ярката и многозначителна подробност е изчезването на ключа. Стаята е била претърсена основно, но от него няма и помен. Нито полковникът, нито жена му са могли да го изнесат, това не подлежи на съмнение. Очевидно е влизал трети човек. А е могъл да влезе само през вратата прозорец. Мислех, че при грижлив оглед на стаята и на моравата около вилата могат да се открият следи от загадъчния посетител. Ти познаваш методите ми, Уотсън. Приложих ги до един в диренето. Наистина открих следи, но съвсем различни от онези, които си представях. В стаята е влязъл външен човек, прекосил моравата от пътя. Намерих пет ясни отпечатъка от ходилата му: един на самия път, на мястото, където е прескочил ниската ограда, два на поляната и два особено ясни на боядисаната дъска до прозореца, през който е влязъл. Явно е претичал през моравата, понеже върховете на обувките личат по-отчетливо от токовете. Но ме учуди присъствието не на този човек, а на придружителя му.