Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Но защо, за Бога, ще те преследват с такава омраза?

— Там е въпросът.

— Е, добре, ако Холмс е на същото мнение, това обяснява постъпката му, нали? Ако допуснем, че теорията ти е вярна и ако той успее да пипне човека, който те е застрашавал миналата нощ, лесно ще попадне и по дирите на военноморския договор. Немислимо е да имаш двама врагове — един, който те обира, и друг, който заплашва живота ти.

— Но господин Холмс заяви, че няма да се връща в Брайърбре.

— Познавам го вече доста отдавна — отвърнах аз, — но не помня случай, при който да е правил нещо, без да има основателна причина.

После разговорът ни премина на други теми. Денят беше изтощителен за мен. Фелпс бе все още слаб след дългото боледуване, а и от злополучията бе станал нервен и раздразнителен. Напразно се опитвах да събудя любопитството му с разкази за Афганистан и Индия, със специални въпроси и изобщо с нещо, което би отвлякло вниманието му. Той все се връщаше към изчезналия договор, задаваше си въпроси и се мъчеше да им отговори, разсъждаваше за това, какво прави сега Холмс, какви стъпки ще предприеме лорд Холдхърст и какви новини ще получи на сутринта. Вечерта се точеше бавно, а мъчителното му безпокойство все повече нарастваше.

— Безрезервно ли вярваш на Холмс? — попита той.

— Пред мен е извършвал забележителни неща.

— Но никога не е разкривал тъй неясен и заплетен случай, като този, нали?

— Напротив. Знам, че е разрешавал въпроси, за които е имал по-малко данни, отколкото при твоя случай.

— Но не когато са били засегнати такива важни интереси?

— Това не знам. Знам само, че е действал от името на три европейски кралски фамилии, и то по въпроси от изключително важно естество.

— Ти го познаваш добре, Уотсън. Той е толкова затворен човек, че изобщо не мога да го разбера. Как смяташ, дали не е загубил вече надежда? Дали е уверен, че ще постигне успех?

— Не е казал нищо.

— Това е лош признак, нали?

— Напротив. Забелязал съм, че когато не е попаднал на следа, говори за това. Попадне ли обаче, без все още да е напълно сигурен, че именно нея трябва да следва, мълчи. Хайде, скъпи приятелю, не можем да оправим нещата, като се изнервяме така, затова те моля — иди си легни, за да посрещнеш бодър онова, което ни очаква утре.

Накрая успях да склоня моя приятел да последва съвета ми, макар и да ми беше ясно, че поради силната възбуда няма голяма надежда да заспи. Настроението му, изглежда, зарази и мен, защото и аз до среднощ се мятах буден в леглото, разсъждавах над тази странна история и измислях стотици теории, една от друга по-неправдоподобни. Защо Холмс остана в Уокинг? Защо накара госпожица Харисън да седи целия ден в стаята на болния? Защо взе такива предпазни мерки, та хората от Брайърбре да не разберат, че възнамерява да остане? Блъсках си ума, докато накрая съм заспал, изтощен от усилията да намеря някакво задоволително обяснение за всички тези факти.

Събудих се в седем часа. Веднага отидох в стаята на Фелпс и го заварих блед и изтощен от безсънната нощ. Първият му въпрос беше дали Холмс вече не е пристигнал.

— Ще бъде тук точно когато ни е казал — отвърнах.

Думите ми наистина се потвърдиха, защото малко след осем пред вратата спря една двуколка и от нея слезе нашият приятел. От прозореца видяхме, че лявата му ръка е бинтована и че лицето му е много мрачно и бледо. Той влезе в къщата, но мина известно време преди да се появи горе.

— Прилича на човек, когото са били — каза Фелпс.

Трябваше да се съглася с него.

— В края на краищата — казах — разрешението на загадката може би се крие тук, в града.

Фелпс изпъшка.

— Не зная защо — рече той, — но възлагах твърде много надежди на неговото завръщане. Вчера ръката му не беше превързана, нали? Каква ли може да е причината?

— Ранен ли си, Холмс? — попитах приятеля си, когато влезе в стаята.

— Ами, това е само драскотина, която се дължи на собствената ми несръчност — отвърна той, като ни кимна за поздрав. — Трябва да ви кажа, господин Фелпс, че вашият случай беше един от най-заплетените, с които съм се занимавал.

— Страхувах се, че няма да ви е по силите.

— Наистина ми струваше голямо усилие.

— Тази превръзка говори за някакво премеждие — казах аз. — Няма ли да ни разкажеш какво се е случило?

— След като закусим, драги ми Уотсън. Не забравяй, че тази сутрин цели пет километра съм дишал въздуха на Съри. Предполагам, че не се е получил отговор на обявлението ми за файтона? Е, в края на краищата не можем да разчитаме на успех във всичко.