Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Да, така беше.

— Предполагам, че е бил взел мерки да направи лекарството по-ефикасно и напълно е разчитал на това да ви свари дълбоко заспал. Аз, разбира се, се сетих, че ще повтори опита си веднага щом се открие възможност да го извърши безопасно. Излизането ви от стаята му предостави този случай. Аз обаче задържах госпожица Харисън през целия ден там, за да не може да ни изпревари. Оставих го с впечатлението, че пътят е чист, и застанах на пост, както вече ви разказах. Бях сигурен, че документът е в стаята, но нямах желание да къртя цялото дюшеме и да се лутам да го търся. Затова го оставих сам да го извади от скривалището и с това си спестих усилията. Има ли още нещо, което бихте желали да ви изясня?

— Защо при първия опит е решил да влезе през прозореца, когато е можел да мине през вратата? — попитах аз.

— За да стигне до вратата, е трябвало да мине покрай седем спални. От друга страна, така е могъл лесно да излезе на моравата. Нещо друго?

— Нали не смятате — попита Фелпс, — че е имал намерение да извърши убийство? Ножът му е бил необходим само като инструмент.

— Възможно е — сви рамене Холмс. — Но мога да кажа, че господин Джоузеф Харисън не е човек, на чиято милост бих желал да се осланям.

С натежало сърце пристъпвам към тези редове, в които за последен път ще изтъкна необикновените дарби на моя приятел Шерлок Холмс. По несвързан и — както сам долавям — крайно незадоволителен начин се постарах да опиша странните събития, които преживяхме заедно — от случката, събрала ни най-напред в периода на „Етюд в червено“, та чак до намесата му в делата, изложени в „Морския договор“, благодарение на която безспорно бяха предотвратени сериозни международни усложнения. Възнамерявах да сложа точка още там и да не спомена ни дума за събитието, създало такава пустота в живота ми, че двете изтекли оттогава години с нищо не успяха да я запълнят. Ала наскоро публикуваните писма, в които полковник Джеймс Мориарти защити паметта на брат си, не ми оставиха друг избор, освен да хвана перото и да опиша какво се случи всъщност. Единствен аз зная цялата истина по въпроса и съм доволен, че най-сетне дойде време, когато потулването й не служи на ничии интереси. Доколкото ми е известно, в пресата имаше само три съобщения — онова в „Журнал дьо Женев“ от 6 май 1891 година, телеграмата на Агенция Ройтерс, публикувана в английските вестници на 7 май, и, най-сетне, писмата, за които споменах по-горе. Първото и второто от изброените съобщения бяха крайно сбити, а последното, както възнамерявам да докажа, напълно изопачава фактите. Мой дълг е да разкажа за пръв път какво се случи всъщност между професор Мориарти и господин Шерлок Холмс.

Читателят навярно ще си спомни, че след като се ожених и започнах частна практика, извънредно близкото приятелство, което ме свързваше с Холмс, доби по-различен характер. Той все още ме посещаваше от време на време, когато се нуждаеше от придружител в разследванията си, ала това ставаше все по-рядко. Сега установявам, че през 1890 година е имало само три случая, които съм отбелязал в записките си. През зимата на същата година и ранната пролет на 1891-ва научих от вестниците, че френското правителство го е ангажирало във връзка с изключително важен въпрос, а от самия Холмс получих две кратки писъмца — от Нарбон и Ним, които ми дадоха да разбера, че престоят му във Франция навярно ще се проточи. Затова бях донякъде изненадан, когато вечерта на 24 април той внезапно влезе в кабинета ми. Направи ми впечатление, че изглежда още по-слаб и блед от обичайното.

— Да, напоследък не се щадях — отвърна той по-скоро на погледа, отколкото на думите ми. — Напрежението ми се отразява… Нали нямаш нищо против да затворя кепенците?

Единствената светлина в стаята идваше от лампата на масата, където четях. Примъквайки се покрай стената, Холмс стигна до прозорците, затвори кепенците и здраво ги залости.

— Да не би да се опасяваш от нещо? — попитах.

— Всъщност да.

— И от какво?

— От пневматична пушка.

— Но, скъпи Холмс, какво говориш?

— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре, Уотсън, за да ти е ясно, че не съм от плашливите. Ала да си затваряш очите за надвиснала опасност, е проява по-скоро на глупост, отколкото на храброст. Би ли ми подал кибрита?

Той всмукна дим така, сякаш търсеше от цигарата успокоение.

— Трябва да се извиня, задето идвам толкова късно — рече той, — и да те помоля да пренебрегнеш официалностите, като ми позволиш да си тръгна през задния зид на градината ти.