Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Студентът вдигна глава.

— Да, сър. Това е самата истина — каза той.

— Боже мой, нима нямате поне нещичко, което да добавите? — извика Соумс.

— Имам сър, но не мога да се съвзема от това позорно разобличаване. Ето едно писмо за вас, господин Соумс. Написах го призори, след като не можах да мигна, още преди да разбера, че греховете ми са разкрити. Това е писмото, сър. Нека ви го прочета:

Реших да не се явявам на изпита. Получих предложение да постъпя на служба в полицията на Родезия като офицер и незабавно заминавам за Южна Африка.

— Много ми е приятно да чуя, че не възнамерявате да се възползвате от плодовете на безчестната си постъпка — промълви Соумс. — И все пак защо променихте намеренията си?

Гилкрист посочи към Банистър.

— Този човек ми посочи правия път — каза момъкът.

— Вижте какво, Банистър — започна Холмс, — от всичко, което разказах, става ясно, че единствено вие сте могли да пуснете този младеж да излезе от спалнята, тъй като сте останали съвсем сам в стаята. На излизане е трябвало да заключите вратата, а да се избяга през този прозорец, е невъзможно. Ще бъдете ли така добър да ни разясните последната част от загадката и да ни разкриете мотивите за поведението си?

— Всичко е много просто, сър, стига да знаете цялата история. Но не е имало откъде да я научите, независимо от острия ви ум. Навремето, сър, бях иконом при стария сър Джейбс Гилкрист, бащата на този млад джентълмен. Когато той се разори, постъпих като прислужник в колежа, но никога не забравих предишния си господар, защото той бе изпаднал в немилост. Грижех се за сина му — това можех да направя в името на миналите дни. И така, сър, когато вчера влязох в тази стая, след като господин Соумс бе вдигнал тревога, първото, което ми се наби в очите, бяха светлокафявите ръкавици на господин Гилкрист върху креслото. Веднага ги познах и разбрах какво означава присъствието им там. Ако господин Соумс ги видеше, всичко беше загубено. Затова се стоварих в креслото и нищо не можеше да ме помръдне, додето господин Соумс не се отправи към вас. Тогава от спалнята излезе нещастният ми млад господар, когото съм люлял на коленете си, когато беше мъничък. Призна ми всичко. Нима можех да не му помогна да се избави от бедата, в която бе попаднал? Можех ли да не му кажа думите, които би казал и покойният му баща, и да го накарам да разбере, че от подобна постъпка няма да излезе нищо добро? Ще ме обвините ли за това, сър?

— Не, разбира се — каза сърдечно Холмс и стана от креслото. — Ето, господин Соумс, струва ми се, че разрешихме вашия малък проблем, а у дома ни чака закуската. Да тръгваме, Уотсън! Надявам се, млади господине, че в Родезия ви чака блестящо бъдеще. Веднъж се спънахте и паднахте лошо. Дано бъдещето ви покаже колко високо можете да полетите.

Докато прехвърлях трите дебели ръкописни тома със записките за случаите ни от 1894 година, признавам, че ми беше трудно да избера най-интересните сами за себе си, но и най-пълно разкриващи уменията, които направиха моя приятел прочут. Докато прелиствах страниците, пред очите ми мина отблъскващата история с червените пиявици и ужасната смърт на банкера Кросби. Припомних си трагедията в Адълтън и зловещата находка в старинната британска гробница. Нашумелият случай „Смит-Мортимър“ също е от този период, както и проследяването и залавянето на Юре, убиеца от парижките булеварди — подвиг, за който Холмс получи благодарствено писмо от френския президент и ордена на Почетния легион. Всеки от тези случаи може да се превърне в разказ, но съм убеден, че никой не съдържа толкова голям брой интересни моменти, колкото случаят от Йоксли олд плейс, любопитен не само заради нелепата гибел на младия Уилъби Смит, но и заради понататъшния развой на събитията, който хвърли неочаквана светлина върху мотива за убийството.

Беше бурна дъждовна вечер в края на ноември. Седяхме двамата, всеки потънал в заниманието си: въоръжен със силна лупа, Холмс разчиташе остатъците от първоначалния надпис на един палимпсест, а аз преглеждах наскоро излязъл трактат по хирургия. Вятърът виеше по улица „Бейкър“, дъждът барабанеше яростно в прозорците. Странно беше в самото сърце на града, заобиколен от човешки творения, да усещаш, че сме в желязната хватка на природата и за разбеснелите се стихии Лондон е не повече от къртичина в полето. Пристъпих до прозореца и загледах пустата улица. Тук-там над потопа и лъсналия от дъжда паваж едва блещукаше по някой фенер. Откъм улица „Оксфорд“ се зададе самотен кабриолет.