Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Разбира се.

— Соумс няма да може да си намери място, докато не му представим някакво разрешение.

— А имаш ли да му кажеш нещо положително?

— Така ми се струва.

— Значи си стигнал до някакво заключение.

— Да, драги Уотсън, стигнах. Гатанката е разрешена.

— Открил си някакво ново доказателство?

— Точно така. Ненапразно съм се вдигнал от леглото още в шест часа сутринта. Най-малко два часа съм се трудил с пот на челото и изминах най-малко осем километра, за да попадна на него. Я виж какво има тук! — той разтвори ръката си.

На дланта му лежаха три малки пирамидки от черна мека глина.

— Как така, Холмс, нали вчера бяха само две.

— Третата се появи тази сутрин. Няма съмнение, че и третата е от там, откъдето са дошли първата и втората. Какво ще кажеш, Уотсън? Хайде сега да вървим да сложим край на мъките на нашия приятел Соумс.

Когато влязохме в жилището на нещастния преподавател, Соумс представляваше наистина окайваща гледка. Изпитът трябваше да започне след няколко часа, а той все още се разкъсваше между задължението да оповести фактите публично, предизвиквайки по този начин огромен скандал, и възможността тихомълком да остави мошеника да се състезава за толкова щедрата стипендия. Не го свърташе от вълнение и в мига, когато забеляза Холмс, се втурна към него с протегнати ръце.

— Слава Богу, най-сетне пристигнахте. Страхувах се, че сте загубили надежда и сте се отказали от случая. Какво да правя сега? Изпитът ще се проведе ли?

— Разбира се, ще се проведе на всяка цена.

— Оня негодник…

— Той няма да се яви.

— Знаете ли кой е?

— Струва ми се, че да. Ако не искаме тази история да излезе наяве, ще трябва ние самите да поемем функциите на нещо като военен трибунал. Соумс, ако обичате, седнете там! Уотсън, ти се намести тук. Аз ще се разположа в това кресло в средата. Струва ми се, че изглеждаме доста внушително, за да накараме виновника да се разтрепери от страх. А сега моля, позвънете за прислужника.

Банистър се яви тутакси и отстъпи крачка назад от изумление и страх, разбирайки, че е изправен пред неумолим трибунал.

— Затворете вратата, ако обичате! — разпореди се Холмс. — А сега, Банистър, ще бъдете ли така добър да споделите с нас истината за вчерашните събития.

Човечецът пребледня като платно.

— Вече ви казах всичко, сър.

— И няма какво да добавите.

— Не, сър, съвсем нищо.

— Е, в такъв случай трябва да изложа пред вас някои свои предположения. Когато вчера сте се строполили в креслото, вие сте се опитали да скриете някакъв предмет, който безусловно би разкрил самоличността на неканения посетител.

Лицето на Банистър се разкриви от страх.

— Не, сър, нищо подобно.

— Това е само едно предположение — продължи меко Холмс. — Признавам си откровено, че не съм в състояние да го докажа. Но то е напълно основателно. В мига, когато сте видели гърба на господин Соумс, сте побързали да освободите човека, който се е криел в спалнята.

Банистър облиза пресъхналите си устни.

— Там нямаше никакъв човек, сър.

— Ах, Банистър, колко ме огорчавате. Досега може би казвахте истината, но този път несъмнено излъгахте.

Лицето на прислужника застина в мрачно упорство.

— В спалнята нямаше човек, сър.

— Хайде, хайде, Банистър, на кого ги разправяте!

— Не, сър, нямаше никой.

— Значи не сте в състояние да ни кажете нищо ново по случая. Ще ви помоля да останете в стаята. Застанете ето там, до вратата на спалнята. А сега Соумс, имайте любезността да се качите до стаята на младия Гилкрист и го поканете да дойде.

Преподавателят скоро се върна, като водеше студента със себе си. Младежът бе много добре сложен, висок, подвижен, с пружинираща походка и приятно открито лице. Разтревожените му сини очи се плъзнаха по всеки един от присъстващите и накрая с изражение на неприкрита уплаха се спряха на застаналия в ъгъла Банистър.

— Затворете вратата, моля! — каза му Холмс. — Както виждате, господин Гилкрист, в момента тук сме съвсем сами и никой друг няма да чуе дори думичка от това, което ще си кажем. Можем да бъдем откровени един с друг. Бихме искали да узнаем, господин Гилкрист, как така вие, един почтен човек, можахте да извършите постъпка като вчерашната?

Клетият младеж се олюля и хвърли изпълнен с ужас поглед към Банистър.

— Не, не, господин Гилкрист, не, сър! Аз никому и думица не съм казал, нищичко! — извика прислужникът.

— Досега беше така, но ето че вече казахте — усмихна се Холмс. — А сега, сър — обърна се той към Гилкрист, — би трябвало да разберете, че след думите на Банистър положението ви е безнадеждно и единственото, което ви остава, е честно да си признаете.