Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Пет пари не давам кои сте. Вървете на майната си! — чухме сърдития глас на домакина. — Утре имам изпит и не позволявам на никого да ми губи времето.

— Какъв грубиян! — изпъшка водачът ни, додето слизахме по стълбите, почервенял от яд. — Разбира се, той нямаше представа, че аз почуках на вратата му, но, така или иначе, поведението му е крайно нелюбезно, а при създалите се обстоятелства си е направо подозрително.

Холмс му отговори с най-неочакван въпрос:

— Ще можете ли да ми кажете колко точно е висок?

— Честно казано, господин Холмс, не мога да ви кажа точно. По-висок е от индиеца, но не чак колкото Гилкрист. Предполагам, че е някъде към метър и седемдесет.

— Това е много важно — отбеляза Холмс. — Пожелавам ви лека нощ, господин Соумс.

Нашият водач извика от изненада и страх.

— За Бога, господин Холмс, нали няма да ме изоставите в такъв момент. Изглежда, не съзнавате в какво положение се намирам. Изпитът е насрочен за утре. Тази нощ трябва да предприема най-решителни мерки. Не мога да допусна този изпит да се проведе, при положение че част от материала е известна на някого от явяващите се. Трябва да намерим изход.

— Оставете нещата, както са си. Ще намина при вас утре сутринта и подробно ще обсъдим всичко. Възможно е дотогава да ми хрумне някакъв план за действие. А дотогава не предприемайте нищо, абсолютно нищо.

— Съгласен съм, господин Холмс.

— И бъдете напълно спокоен. На всяка цена ще намерим начин да ви избавим от затруднението. Ще взема черната глина със себе си, както и стърготините от молива. Сега довиждане.

Когато се озовахме сред мрака, който се бе възцарил в двора, отново вдигнахме поглед към прозорците. Индиецът продължаваше да обикаля стаята си. Другите не се виждаха.

— Е, Уотсън, какво мислиш за тази история? — попита ме Холмс, когато излязохме на главната улица. — Всичко това прилича на някаква забавна играчка, на фокус с три карти, нали? Имаме трима души. Един от тях трябва да е виновникът. Хайде, избирай. Кой е според теб?

— Грубиянът от последния етаж, който ни обсипа с ругатни. От тях единствено той има лоша слава. Индиецът също ми се струва доста подозрителен. Защо кръстосва стаята си напред-назад през цялото време?

— В това няма нищо лошо. Много хора правят точно това, когато се опитват да научат нещо наизуст.

— Но той ни гледаше много особено.

— И ти щеше да гледаш по същия начин, ако куп непознати се изтърсят в стаята ти тъкмо когато се подготвяш за тежък изпит на следващия ден и ти е ценна всяка секунда. Не, не виждам нищо лошо в това. Както моливите, така и ножчетата за острене — всичко беше съвсем наред. Но онзи човек наистина ме озадачава.

— Кой точно?

— Банистър, прислужникът. Каква игра играе всъщност?

— Направи ми впечатление на напълно почтен човек.

— На мен също. И тъкмо това ме озадачава. Защо трябва на един напълно почтен човек да… Ето ти един голям магазин за канцеларски принадлежности. Ще започнем нашето разследване оттук.

В града имаше само четири подобни магазина, които предлагаха прилични стоки. Във всеки от четирите Холмс показваше остатъците от молива и се интересуваше дали при тях няма да се намери такъв. Във всеки от магазините му отговаряха, че въпросния молив може да бъде поръчан незабавно, но че рядко държат на склад точно такива моливи, тъй като размерите им са съвсем различни от обичайните. Моят приятел не изглеждаше особено огорчен от неуспеха си и само сви рамене в знак на насмешливо примирение със съдбата.

— Нищо не излезе, драги Уотсън. Ето че най-надеждната и убедителна улика не ни доведе доникъде. Но честно казано, струва ми се, че ще намерим задоволително решение и без нея. Олеле, вече е почти девет, драги приятелю, а нашата хазяйка спомена нещо за пресен грах към седем и половина. Виж какво, Уотсън, надявам се, че заради безкрайната ти привързаност към тютюна и вечното ти пренебрежение към часовете за хранене няма да се наложи да напуснем удобната си квартира и да ме повлечеш в бездните на порока. Във всеки случай не преди да сме разкрили ужасната мистерия на нашия възнервничък даскал, завеяния му прислужник и тримата амбициозни студенти.

През този ден Холмс не спомена повече нищичко по този въпрос, при все че подир нашия закъснял обяд дълго седя дълбоко замислен. В осем часа сутринта, тъкмо когато привършвах тоалета си, се появи в стаята ми.

— Хайде, Уотсън — подкани ме, — време е да тръгваме към „Свети Лука“. Ще можеш ли да изтраеш без закуска?