Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Скрий се, Уотсън! — извика Холмс и стовари тежката си ръка върху рамото ми.

Едва бяхме се снишили, когато колоездачът профуча край нас. През облака прах, обгърнал велосипеда, успях да зърна бледото, изпънато от напрежение лице, зиналата уста и изцъклените от ужас очи, или по-скоро жалката карикатура на самоуверения и изискан Джеймс Уайлдър, с когото се бяхме запознали предната вечер.

— Секретарят на херцога! — извика Холмс. — Да бързаме, Уотсън! Трябва да разберем какво е намислил.

Скачайки от камък на камък, стигнахме върха на склона, откъдето се виждаше вратата на странноприемницата. Велосипедът на Уайлдър бе опрян на стената. Не се забелязваше никакво движение из къщата, зад прозорците не се мяркаше никой.

Слънцето вече залязваше зад високите кули на Холдърнес хол и над равнината бавно се здрачаваше. След малко през сгъстяващия се вече мрак видяхме как в конюшнята на странноприемницата светнаха двата странични фенера на двуколка, чухме конски тропот и двуколката се понесе лудешко по пътя към Честърфийлд.

— Какво ще кажеш, Уотсън? — попита шепнешком Холмс.

— Прилича ми на бягство.

— В двуколката имаше само един пътник, доколкото видях. Но не беше господин Джеймс Уайлдър, защото той е ей там, на прага.

Вратата на странноприемницата бе отворена и в осветеното квадратно пространство се очертаваше силуетът на секретаря. Подал глава навън, той напрегнато се взираше в тъмнината. Очевидно чакаше някого. Измина известно време и по пътеката се чуха стъпки. За миг се мярна нечия фигура, вратата се затвори и странноприемницата отново потъна в мрак. След пет-шест минути в една от стаите на първия етаж светна лампа.

— Доста странни навици имат клиентите на „Боен петел“ — рече Холмс.

— Входът за кръчмата е от другата страна.

— Точно така. Тези двамата явно не са обикновени посетители, а лични гости на стопанина. Какво обаче търси в тази бърлога и в такъв късен час господин Джеймс Уайлдър и с кого си е определил среща тук. Хайде да рискуваме, Уотсън, и да ги огледаме по-отблизо.

Спуснахме се на пътеката и предпазливо се промъкнахме до вратата на странноприемницата. Колелото на Уайлдър все още стоеше опряно на стената. Холмс драсна клечка кибрит и я приближи към задното колело. Когато пламъчето освети закърпената гума „Дънлоп“, той се изкиска тържествуващо. Осветеният прозорец беше точно над главите ни.

— Трябва да надникна вътре, Уотсън. Ако се опреш на стената и подложиш гръб, може и да успея.

Миг след това Холмс стъпи на раменете ми, но веднага скочи обратно.

— Да си вървим, приятелю — каза той. — Достатъчно поработихме днес и научихме каквото можахме. Да не губим повече време, защото до училището има доста път.

И двамата бяхме уморени и докато вървяхме бавно през равнината, Холмс почти не отрони дума. Без да се отбива в училището, отиде до пощенския клон в Макълтън да изпрати няколко телеграми. Късно вечерта го чух да утешава покрусения от смъртта на учителя по немски доктор Хъкстейбъл, а след това дойде в стаята ми така бодър и свеж, както сутринта.

— Нещата вървят отлично, приятелю — каза той. — Давам ти дума, че до утре вечер загадката ще бъде разрешена.

В единайсет часа предобед на другия ден двамата вървяхме по прочутата алея с тисове, водеща към Холдърнес хол. Пред разкошния вход на замъка ни посрещна лакей и ни отведе в кабинета на херцога, където ни очакваше господин Джеймс Уайлдър. Този път той се държа скромно и учтиво, но по лицето му пробягваха нервни тръпки, а от погледа му все още не се бе изличил напълно страхът от предната нощ.

— Навярно идвате да се срещнете с херцога? За съжаление негова светлост не се чувства добре. Силно е разстроен от трагичната случка. Вчера следобед доктор Хъкстейбъл ни уведоми с телеграма за вашето откритие.

— Непременно трябва да поговоря с херцога, господин Уайлдър.

— Но той се е уединил в стаята си.

— Значи ще го посетя там.

— На легло е.

— Въпреки всичко ще вляза при него.

Хладният и безапелационен тон на Холмс накара секретаря да се откаже от по-нататъшен спор.

— Добре, господин Холмс, ще му съобщя за вас.

След половинчасово чакане херцогът се появи. Лицето му беше още по-бледо, а раменете му бяха отпуснати безпомощно, сякаш от предната сутрин бе остарял с няколко години. Поздрави ни със сдържана вежливост и седна зад писалището си, като дългата му рижава брада се разстла на плота.

— Пожелали сте да разговаряте с мен, господин Холмс.