Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Благодаря — отвърна Холмс. — Най-напред обаче искаме да хапнем, а после ще ми дадете велосипеда.

— Нямам велосипед.

Холмс извади една златна лира.

— Нямам велосипед, нали ви казах. Ще ви дам два коня.

— Добре, добре — каза Холмс, — нека първо се нахраним, после пак ще поговорим.

Когато останахме сами в покритата с плочи кухня, за мое голямо учудване кракът на Холмс изведнъж престана да го боли. Свечеряваше се. От сутринта не бяхме хапвали нищо, затова никак не бързахме да привършим вечерята. Холмс се беше умислил, само на няколко пъти отиде до прозореца и напрегнато се взря навън. Прозорецът гледаше към занемарен двор. В единия край имаше ковачница, в която работеше някакъв черен от мръсотия младеж, в другия се намираше конюшнята. След едно от поредните отивания до прозореца Холмс се върна, седна, но незабавно скочи и извика:

— Ей Богу, Уотсън, мисля, че разкрих загадката. Да, да, направо съм сигурен. Нали видя тази сутрин следите от кравешките копита?

— Да.

— Къде?

— Навсякъде. В мочурището, на пътеката, на мястото, където нещастният Хайдегер е намерил смъртта си.

— Точно така. А колко крави видя днес, Уотсън?

— Май нито една.

— Това не те ли учудва? На всяка крачка срещахме следи от кравешки копита и нито една крава. Не е ли малко странно?

— Странно е наистина.

— Предполагам, спомняш си, че на едно място — и Холмс започна да реди на масата хлебни трохи — бяха в този ред : : : : :, на второ ето така : . : . : . : ., а на трето изглеждаха така . ’ . ’ . ’ .. Спомняш си, нали?

— Не.

— Аз обаче си спомням и съм готов да се закълна, че бяха точно такива. По-късно ще се върнем и ще ги проверим отново на спокойствие. Не мога да си обясня къде ми е бил умът в момента, та да не направя съответните логически изводи.

— И какви са те?

— Първо, че трудно ще накараш една крава да се движи ту бавно, ту в тръс, ту в галоп. Бъди сигурен, Уотсън, че подобна хитрост е непосилна за ума на един селски кръчмар. Като изключим младежа в ковачницата, в двора няма никой. Да се поразходим малко и да поогледаме тук-там.

В порутената конюшня видяхме два занемарени коня. Холмс вдигна задния крак на единия от тях и гръмко се разсмя.

— Подковите са стари, но конете са подковани с тях преди няколко дни. Да, подковите са стари, но клинците са нови. Този случай заслужава да бъде отнесен към класическите. А сега да надникнем в ковачницата!

Младежът, който работеше там, дори не се обърна. Холмс набързо огледа покрития с железни отпадъци и трески под на ковачницата. В този момент се чуха стъпки и пред нас изникна стопанинът. Гъстите му вежди бяха сключени над злобно просвяткащите очи, мургавото му лице се гърчеше от ярост. В ръката си държеше къса тояга с железен край и така заплашително се насочи към нас, че аз с известно облекчение напипах револвера в джоба си.

— Проклети шпиони! — красна той. — Какво търсите тук?

— Хайде, хайде, господин Хейс — отвърна спокойно Холмс, — държите се така, сякаш се страхувате да не би наистина да открием нещо нередно.

С голямо усилие на волята Хейс успя да се овладее и устните му се разкривиха в лицемерна усмивка, която всъщност ми се стори по-зловеща от предишния начумерен израз на лицето му.

— Ако си харесате нещо в ковачницата ми, ваше е — каза той. — Но трябва да ви предупредя, че не обичам чужди хора да ми се мотаят из имота, без дори да ме попипат. Затова, господине, плащайте по-бързо и се пръждосвайте, докато не съм се ядосал.

— Извинявайте, господин Хейс, нямахме лоши намерения — отвърна Холмс. — Искахме само да погледнем конете, но мисля, че вече бих могъл да вървя и пеш. До Холдърнес хол не е много път, нали?

— Сигурно не е повече от три километра до портала. Ще тръгнете по пътя вляво.

Той не откъсна враждебния си поглед от нас, докато не излязохме от двора.

Бяхме вървели съвсем малко време, когато след първия завой, където кръчмарят вече не можеше да ни види, Холмс се спря.

— Нали знаеш детската игра „топло и студено“? — попита той. — Колкото повече се отдалечавам от странноприемницата, толкова по-студено ми става. Не, не. Рано е още да си тръгваме.

— Сигурен съм, че този Рубин Хейс знае всичко. Не съм виждал човек с по-престъпна физиономия от неговата.

— Нали? Очевидно мненията ни съвпадат! А конете? Ами ковачницата? Интересно място е този „Боен петел“. Смятам да поразгледаме още малко в него, само че много предпазливо.

Зад нас се издигаше полегат хълм, осеян с обли сиви варовикови камъни. Когато се отклонихме от пътя и тръгнахме нагоре по склона, погледнах към Холдърнес хол и видях един колоездач, който се движеше бързо към странноприемницата.