Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Но защо?

— Защото, драги ми Уотсън, имам основания да желая някои хора да смятат, че съм там, докато аз съм другаде.

— Значи си смятал, че някой наблюдава жилището?

— Не съм смятал, знаех го.

— Но кой го наблюдава?

— Старите ми врагове, Уотсън. Милата дружинка, чийто главатар потъна във водопада Райхенбах. Нали те и само те знаят, че съм още жив. И смятат, че рано или късно ще се върна в жилището си. Наблюдавали са го непрекъснато и тази сутрин видяха как пристигам.

— Откъде знаеш?

— Познах съгледвача им, когато надникнах през прозореца. Общо взето, безобиден човечец, казва се Паркър, обикновен разбойник и изкусен изпълнител на драмбой. Не се страхувам от него. Но смятам за далеч по-опасен един необикновен човек, стоящ зад него, близък приятел на Мориарти, същия онзи, който буташе камъните от върха на скалата, най-коварния и най-опасен престъпник в Лондон. Точно той ме следи тази нощ и дори не подозира, че всъщност ние сме по петите му.

Постепенно плановете на моя приятел започваха да се изясняват. От това удобно убежище съгледвачите се оказваха следени, преследвачите — преследвани. Ъгловатата сянка отсреща беше примамката, ние бяхме ловците. Стояхме мълчаливо в мрака и гледахме забързаните минувачи. Холмс не говореше и не мърдаше, но усещах, че е напрегнат, очите му не се откъсваха от улицата. Вечерта беше студена и ветровита, минаваха много хора, повечето увити в шалове и палта. Веднъж-дваж ми се стори, че виждам някого повторно, а двама мъже, които, изглежда, търсеха заслон от вятъра в един вход на известно разстояние, ми се сториха особено подозрителни. Опитах се да привлека към тях вниманието на Холмс, но той издаде приглушено нетърпеливо възклицание и продължи да се взира в хората, които минаваха. Явно не го свърташе, час по час ставаше и нервно барабанеше по стената. Виждах, че е неспокоен, че нещата не се развиват според очакванията му. Накрая към полунощ, когато улицата бе вече доста пуста, той закрачи насам-натам из стаята, без да може да сдържа вълнението си. Тъкмо се канех да му кажа нещо, когато вдигнах поглед към осветения прозорец и зяпнах от изненада. Дръпнах го за ръкава и посочих нагоре.

— Сянката е мръднала! — извиках.

Сега към нас беше обърнат не профилът, а гърбът. Трите години определено не бяха смекчили и резкостта, и нетърпението му при срещата с ум, не толкова пъргав като неговия.

— Разбира се, че е мръднала — каза той. — Нима мислиш, Уотсън, че съм самоуверен тъпак, който очаква толкова лесно да заблуди един от най-проницателните хора в Европа? Намираме се тук от два часа и през това време госпожа Хъдсън, внимавайки да не я видят отвън, промени положението на фигурата осем пъти, на всеки петнайсет минути. О!

Той си пое дълбоко и развълнувано дъх. Видях го в полумрака да се навежда и да застива съсредоточено. Улицата бе съвсем опустяла. Двамата мъже вероятно още се свиваха във входа, но вече не ги виждах. Пълно мъртвило и мрак, с изключение на жълтата светлина срещу нас и черната сянка, очертана в средата на прозореца. И в гробното мълчание пак го чух да въздиша тихо, издавайки огромно стаено вълнение. Миг по-късно ме дръпна в най-тъмния ъгъл на стаята и предупредително притисна длан до устните ми. Пръстите, които ме стискаха, трепереха. Не бях виждал приятеля си толкова развълнуван, а улицата си беше все така пуста.

И внезапно разбрах какво бяха усетили по-изострените му сетива. Чух глух предпазлив звук, който идваше не откъм улицата, а от вътрешността на същата къща, в която се бяхме притаили. Отвори се и се затвори някаква врата. След миг някой се промъкна в коридора, опитвайки се да не вдига шум, но стъпките му отекваха в празната къща. С Холмс се свихме до стената, аз стиснах дръжката на револвера. Взрях се в мрака и видях неясните очертания на мъж, сянка, по-черна от мрака зад вратата. Спря за миг, после влезе, сгърбен и застрашителен. Беше на по-малко от три метра и аз се напрегнах, готов да го посрещна, щом се нахвърли върху нас, но в същия миг осъзнах, че той дори не подозира за присъствието ни. Мина съвсем наблизо, стигна до прозореца и съвсем безшумно го вдигна с петнайсетина сантиметра. Щом се наведе пред отвора, уличната светлина, вече несмекчена от прашното стъкло, освети лицето му. Явно не беше на себе си от вълнение. Очите му блестяха, лицето му бе сгърчено. Беше възрастен човек с тънък остър нос, високо плешиво чело и буйни прошарени мустаци. На главата му имаше сгъваем цилиндър, а под разкопчаното палто се виждаше колосан нагръдник от официален костюм. Лицето му беше изпито и мургаво, набраздено от дълбоки бръчки. Носеше нещо, което ми заприлича на тояга, но когато го остави на пода, чух звън на метал. После извади от джоба на палтото си някакъв обемист предмет и се зае да прави нещо, което завърши с остро изщракване. Все така коленичил, се наведе и натисна с цялото си тяло някаква ръчка, при което се чу продължително пронизително свистене и накрая още едно изщракване. Тогава се изправи и видях, че държи особена пушка с много странен приклад. Издърпа затвора, сложи нещо вътре и пак се чу изщракване. Сетне отново коленичи, опря дулото в рамката на отворения прозорец, дългите му мустаци увиснаха над приклада и очите му блеснаха, когато се вторачи през мерника. Чух тиха въздишка на задоволство, когато опря приклада на рамото си и видя, че целта, черният силует на жълт фон, е точно пред него. Застина за миг и натисна спусъка. Прозвуча някакво приглушено свистене, иззвънтя счупено стъкло. В същия миг Холмс скочи като тигър върху стрелеца и го блъсна напред по очи. Той веднага скочи и с конвулсивна сила стисна Холмс за гърлото, но аз го ударих по главата с дръжката на револвера си и той отново падна на пода. Хвърлих се отгоре му и докато го държах, приятелят ми наду свирка. Чу се тропот от тичащи по тротоара хора и след малко в стаята нахълтаха двама униформени полицаи и един цивилен детектив.