Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Това е забележителният разказ, който изслушах онази априлска вечер, и изобщо не бих повярвал в него, ако не го потвърждаваше присъствието на Холмс — високата слаба фигура, изпитото лице с остри черти, за което мислех, че повече никога няма да видя. По някакъв начин беше научил за претърпяната от мен скръбна загуба, съчувствието в отношението му беше по-красноречиво от всякакви думи.

— Работата е най-силното лекарство срещу скръбта, скъпи ми Уотсън — каза той, — а работата, която ни очаква тази вечер, стига да я доведем до успешен завършек, е достатъчна да оправдае съществуването ни на света.

Напразно го умолявах да ми каже нещо повече.

— Още преди зазоряване ще видиш и ще чуеш достатъчно — отвърна той. — Имаме да говорим за цели три години. Задоволи се с това до девет и половина, когато ще потеглим за забележителното приключение в запустялата къща.

Наистина се почувствах като в доброто старо време, когато в посочения час се озовах до него във файтона с револвер в джоба и приключенска тръпка в душата. Холмс беше сдържан, строг и мълчалив. Когато мъждивата светлина от уличните фенери падна върху суровото му лице, видях, че е смръщил вежди в размисъл и е стиснал тънките си устни. Не знаех на лов за какъв див звяр бяхме тръгнали в тъмната джунгла на престъпния Лондон, но поведението на ловеца ясно говореше, че начинанието е от най-опасните, а сардоничната усмивка, която от време на време пробягваше по свъсеното му лице, не вещаеше нищо добро за дивеча.

Мислех, че сме се запътили към улица „Бейкър“, но Холмс спря файтона на ъгъла на площад „Кавендиш“. След като слезе, зорко се огледа и на всеки следващ ъгъл, преди да продължи, най-внимателно проверяваше дали не го следят. Маршрутът ни беше странен. Холмс познаваше като никой друг лондонските потайности и сега вървеше бързо и уверено през лабиринт от улички и проходи, за чието съществуване не бях и подозирал. Накрая излязохме на тясна пряка със стари мрачни къщи, която ни отведе до улица „Манчестър“, а от там стигнахме и до „Бландфорд“. Тук той зави рязко, влязохме през дървена порта в един запуснат двор и той отключи задната врата на някаква къща. Влязохме и той веднага затвори след нас.

Макар да бе тъмно като в рог, си личеше, че къщата е запусната. Подът под краката ни скърцаше, а когато протегнах ръка, докоснах стена, от която тапетите висяха на парцали. Холмс сключи студените си тънки пръсти около китката ми и ме поведе по дълъг коридор, докато стигнахме до врата, над която имаше мътно прозорче. Тук Холмс внезапно сви надясно и се озовахме в голяма квадратна празна стая с тъмни сенки в ъглите, слабо осветена в средата от улицата. Наблизо нямаше фенер, а стъклото бе много прашно, така че едва се различавахме един друг. Спътникът ми сложи ръка на рамото ми, наведе се към мен и прошепна:

— Знаеш ли къде се намираме?

— На улица „Бейкър“ — отвърнах, като се взрях през мръсния прозорец.

— Точно така. Сега сме в Камдън хаус, точно срещу старата ни квартира.

— Но защо сме тук?

— Заради хубавия изглед към това живописно здание. Скъпи Уотсън, мога ли да те помоля да пристъпиш до прозореца и като внимаваш да не те забележат, да погледнеш към някогашната ни квартира, откъдето започнаха толкова много приключения? Да видим дали тригодишното ми отсъствие съвсем ме е лишило от способността да те изненадвам.

Пристъпих и погледнах към познатия прозорец от другата страна на улицата. Щом го видях, възкликнах удивен. Щорите бяха вдигнати и стаята бе ярко осветена. Виждаше се сянката на седнал в креслото мъж, плътен черен силует на фона на прозореца. Безпогрешно разпознах осанката, ъгловатите рамене и острите черги. Лицето беше в полупрофил и се получаваше един от онези силуети, които дядовците ни толкова са обичали да поставят в рамка. Беше съвършено копие на Холмс. Така се изумих, че протегнах ръка, за да се уверя, че той наистина е до мен. Приятелят ми се превиваше в безмълвен смях.

— Е, какво ще кажеш?

— Мили Боже! — възкликнах. — Невероятно е.

— Вярвам, че с времето способността ми да поднасям изненади не е отслабнала или закърняла — каза той и усетих в гласа му радостта и гордостта, която изпитва художникът при вида на творбата си. — Наистина прилича на мен, нали?

— Бих могъл и да се закълна, че си ти.

— Заслугата е на господин Оскар Мюние от Гренобъл, изваял само за няколко дни тази восъчна фигура. Останалото направих сам при посещението си на улица „Бейкър“ днес следобед.