Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Роналд Адеър бил запален картоиграч, но залагал умерени суми. Членувал в клубовете „Болдуин“, „Кавендиш“ и „Багател“, където в деня на смъртта си изиграл след вечеря един робер вист. Бил там и следобеда. Според показанията на партньорите му — господин Мъри, сър Джон Харди и полковник Моран, следобеда също бил играл вист със сходен късмет. Загубил не повече от пет лири. Състоянието му било значително и подобна загуба просто нямала значение за него. Играел почти всеки ден в един или друг клуб, но бил предпазлив играч и обикновено си тръгвал победител. От показанията станало ясно, че няколко седмици преди това заедно с полковник Моран бил спечелил двеста и двайсет лири от Годфри Милнър и лорд Балморал. Това са накратко събитията от последните няколко месеца, станали ясни при разследването.

Вечерта на престъплението той се прибрал точно в десет часа. Майка му и сестра му били на вечеря с някакъв сродник. Прислужничката заявила, че го била чула да влиза в стаята с изглед към улицата на втория етаж, която обикновено използвал за всекидневна. Преди това била запалила камината и понеже стаята се напълнила с дим, тя отворила прозореца. Никакъв шум не се чувал от стаята до единайсет и двайсет, когато лейди Мейнут се прибрала с дъщеря си. Тя понечила да пожелае на сина си лека нощ и се опитала да влезе. Вратата била заключена отвътре, на чукането и виковете не отговорил никой. Повикали помощ и разбили вратата. Злочестият младеж лежал на пода до масата. Главата му била жестоко обезобразена от осколочен револверен куршум, но в стаята не било открито никакво оръжие. На масата имало две банкноти по десет лири, както и седемнайсет лири в злато и сребро, наредени на нееднакви купчинки. Открит бил и лист с имената на негови приятели от клубовете с изписани срещу тях цифри, от което ставало ясно, че преди смъртта си се е опитвал да пресметне загубите и печалбите си.

След обстойния оглед на обстоятелствата случаят изглеждал още по-заплетен. Първо, нямало никаква причина младежът да заключи вратата. Възможно било да го е сторил убиецът после да е избягал през прозореца. Но прозорецът бил на повече от шест метра височина, а лехата с минзухари отдолу не била покътната. Никакви следи не били открити и по пръстта и тревата между къщата и улицата. Затова решили, че младежът се е заключил сам. Но как го е застигнала смъртта? Невъзможно било някой да се е покатерил и да е влязъл през прозореца, без да остави следи. А със стрелба отвън през прозореца е можел да успее само извънредно изкусен стрелец, за да нанесе с револвер подобна смъртоносна рана. Но „Парк лейн“ е оживена улица, а на стотина метра от къщата има пиаца за файтони. Никой не бил чул изстрел. И все пак имало мъртвец и револверен куршум, който се пръснал както повечето куршуми с тъп връх и убил младежа на място. Така стояха нещата със загадката на „Парк лейн“, която изглеждаше още по-заплетена заради отсъствието на мотив, тъй като, доколкото бе известно, младият Адеър нямал врагове, а от стаята не липсвали пари и ценности.

Цял ден мислих над тези факти в опит да изградя някаква хипотеза, която да ги съчетава, да стигна до нишката, която според клетия ми приятел е отправната точка на всяко разследване. Признавам, не напреднах много. Вечерта минах през парка и към шест часа се озовах на пресечката на „Оксфорд“ и „Парк лейн“. Групата зяпачи на тротоара под един прозорец ми посочиха къщата, която бях дошъл да видя. Висок слаб мъж с тъмни очила, който много ми заприлича на цивилен детектив, излагаше някаква хипотеза пред събралите се. Промъкнах се възможно най-близо, но версията му ми се стори толкова неправдоподобна, че се дръпнах отвратен. Тогава обаче блъснах един възрастен прегърбен мъж, който изпусна няколко книги. Помня, че докато ги вдигах, мярнах заглавието на една от тях — „Произходът на обожествяването на дървото“, и ми хрумна, че човекът може би е беден библиофил, който за препитание или като хоби колекционира редки томове. Опитах да се извиня за инцидента, но беше ясно, че книгите, с които по нелепа случайност се бях отнесъл така зле, са изключително ценни за собственика им. Той изсумтя презрително, врътна се на пети и прегърбеният му силует и белите бакенбарди се изгубиха сред тълпата.

Това, което видях на „Парк лейн“ №427, не ми помогна особено за разплитането на вълнуващата ме загадка. Къщата беше отделена от улицата с ниска ограда, не по-висока от метър и петдесет. Явно всеки можеше лесно да влезе в градината, но прозорецът беше напълно недостъпен, понеже нямаше улук или нещо друго, по което да се покачи и най-тренираният атлет. Още по-озадачен поех обратно към Кенсингтън. Нямаше и пет минути, откакто бях влязъл в кабинета си, когато прислужничката съобщи, че имам посетител. За мое изумление беше същият онзи странен възрастен колекционер на книги, стискащ под мишница десетина безценни тома. Набраздено лице с остри черти надничаше сред побеляла коса.