Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Разбира се — потвърди Макмърдо.

— И са те посъветвали да ме посетиш?

— Така е.

— А кой те посъветва?

— Брат Сканлан от ложа 341 във Върмиса. Пия за ваше здраве, съветнико, и за по-доброто ни опознаване! — вдигна Макмърдо чашата, която му бе поднесена, опря я до устните си и пи с разперено кутре на ръката.

Макгинти, който внимателно го наблюдаваше, повдигна гъстите си вежди.

— Значи така! Ще трябва май да се занимая по-подробно, господин…

— Макмърдо.

— … господин Макмърдо. В нашия край не приемаме хората на вересия, не вярваме на всяка тяхна дума. Ела за малко зад бара.

Отзад имаше стаичка с бурета покрай стените. Макгинти грижливо затвори вратата, седна на едно буре, захапа замислено пурата си и вторачи в гостенина вдъхващия тревога поглед. Няколко минути остана безмълвен. Цареше пълна тишина. Макмърдо весело посрещна огледа с пъхната в джоба на палтото ръка, а с другата сучеше кестенявите си мустаци. Изведнъж Макгинти се наведе, извади страшен на вид револвер и рече:

— Слушай, палячо, ако реша, че разиграваш театър, разговорът ни ще е кратък.

— Странен обичай — възрази с достойнство Макмърдо. — Така ли глава на управа в ложа на свободните хора посреща брат?

— Ще се наложи да дадеш обяснения — каза Макгинти. — И Господ не може да ти помогне, ако не се справиш. Къде си постъпил?

— В ложа 29 в Чикаго.

— Кога?

— На 24 юни 1872 година.

— Кой ти беше глава на управата?

— Джеймс Скот.

— А областен управител?

— Бартолъмю Уилсън.

— Хм. Засега издържаш. А какво правеше там?

— Работех, както работиш ти, само че работата ми беше по-незначителна.

— Нещо много бързаш с отговорите.

— Винаги съм говорил бързо.

— А бързо ли действаш?

— Така поне мислят онези, които ме познават.

— Е, може и да те изпитаме по-рано, отколкото си мислиш. Чувал ли си нещо за ложата в нашия край?

— Чувал съм, че братството е от истински мъже.

— Позна, господин Макмърдо. А защо напусна Чикаго?

— Проклет да съм, ако ти кажа!

Макгинти отвори широко очи. Не беше свикнал да му отговарят така и му се видя забавно.

— И защо няма да ми кажеш?

— Защото брат брата не лъже.

— Толкова ли е страшна истината, та да я спестяваш?

— И така може да се каже, ако предпочиташ.

— Виж, господинчо, нали не очакваш от главата на управата да прибере в ложата човек, чието минало му е неизвестно.

Макмърдо сякаш се поколеба. След малко извади от вътрешния джоб изрезка от вестник.

— Сигурно няма да ме издадеш — каза той.

— Ако още веднъж кажеш такова нещо, ще ти разпоря устата! — изрева Макгинти.

— Прав си, съветнико — кротко се съгласи младият човек. — Дължа ти извинение. Казах го, без да помисля. Всъщност зная, че щом съм в ръцете ти, няма от какво да се страхувам. Прочети!

Макгинти набързо прочете как бил убит някой си Джонас Пинто и кръчмата „Лейк“ на улица „Пазарска“ в Чикаго през първата седмица на януари 1874 година.

— Ти ли я свърши? — попита той, като върна изрезката.

Макмърдо кимна.

— Защо го застреля?

— Помагах на Чичо Сам да прави долари. Може златото на моите да не е било толкова добро, колкото неговото, но паричките ми изглеждаха не по-лоши, а и производството им излизаше евтино. Та този Пинто ми помагаше да ги въртя…

— Какво да ги правиш?

— Да ги пускам в обращение. И изведнъж каза, че щял да пропее. Може и да е пропял, не изчаках да проверя. Претрепах го и духнах към каменовъгления район.

— И защо тъкмо тук?

— Защото четох във вестниците, че тук не са много придирчиви.

Макгинти се засмя.

— Първо си фалшифицирал пари, после си убил човек, а си избягал в нашия край с чувството, че ще бъдеш добре дошъл.

— Горе-долу така си е — съгласи се Макмърдо.

— Е, сигурно далеч ще стигнеш. Я кажи, можеш ли още да правиш такива долари?

Макмърдо извади от джоба си шепа монети и обяви:

— Не са и помирисвали филаделфийския монетен двор.

— Не думай! — каза Макгинти, пое ги с огромната си лапа, космата като на горила, и ги поднесе към светлината. — Не виждам да се различават с нищо. Божичко! Ти май можеш да бъдеш много полезен на братството! Имаме нужда от един-двама разбойници сред нас, братко Макмърдо, защото идват времена, когато трябва сами да се оправяме. Всеки момент може да ни опрат до стената, ако не се опъваме на оня, който ни блъска!

— Е, предполагам, че ще поема моя дял от опъването.

— Виждаш ми се хладнокръвен човек. Не трепна, когато тикнах желязото под носа ти.