Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Струва ми се, господине, че се увърташ около моята Ети. Прав ли съм, или греша?

— Прав сте — призна си Макмърдо.

— Искам още сега да ти кажа, че няма смисъл. Преварен си.

— И тя каза същото.

— Е, повярвай, че казва истината. А каза ли ти кой е?

— Не. Попитах я, но не ми отговори.

— Тъй си и помислих! Не е искала да те плаши.

— Да ме плаши! — веднага кипна Макмърдо.

— Да, моето момче. Недей да се срамуваш, ако се изплашиш от него. Казва се Теди Болдуин.

— И кой, по дяволите, е Теди Болдуин?

— Главата на мъчителите.

— На мъчителите! Чувах нещо. Всички шушукат за разни мъчители. Кои са тия мъчители и какво им е толкова страшното?

Собственикът на пансиона инстинктивно снижи глас както всички, когато говореха за това ужасно тайно общество:

— Мъчителите са от Древния орден на свободните хора!

Младият човек зяпна.

— Ами че аз съм му член!

— Така ли? Ако знаех, нямаше да те пусна в къщата си, дори да ми плащаше сто долара на седмица!

— Какво му е на ордена? Занимава се с благотворителна дейност, добро братство е. Такъв му е уставът.

— Може другаде да е така, но не и тук.

— А как е тук?

— Тук е сборище на убийци.

Макмърдо не повярва и се разсмя.

— Можете ли да го докажете?

— Да го докажа ли? Малко ли са петдесет убийства, за да го докажат? Милмън и Фан Шорст, ами семейство Никълсън, ами старият господин Хайъм и малкият Пили Джеймс, ами другите? Да го доказвам? Всеки човек в тази долина го знае!

— Вижте какво! — разсърди се Макмърдо. — Или си вземете думите назад, или докажете, че говорите истината. Преди да съм излязъл от тази стая, трябва да направите едното или другото. Поставете се на мое място. Аз не съм тукашен. Член съм на общество, за което не ми е известно нищо престъпно. Надлъж и шир в Съединените щати има негови организации, но те никога не са били престъпни. И ето че тъкмо когато смятам да се представя в местната ложа, ми казвате, че това всъщност е общество на убийците, наричани мъчителите. Дължите ми или извинение, или обяснение, господин Шафтър.

— Мога да ти кажа само каквото всички знаят, момко. Шефовете на едното общество са шефове и на другото. Засегнеш ли едните, отмъщават ти другите. И това става постоянно.

— Но това са слухове, а аз искам доказателства! — каза Макмърдо.

— Ако живееш достатъчно дълго тук, ще си получиш доказателствата! Но аз забравям, че ти си един от тях! Скоро ще станеш като останалите! Да си потърсиш друга квартира, твоя милост. Не ща да живееш тук. Стига ми, че един от тях идва да ухажва моята Ети и още не мога да го изгоня, та и с теб да се занимавам. От утре не можеш да спиш тук!

Макмърдо се оказа не само предупреден да напусне удобното си жилище, но и разделен от девойката, която обичаше. Същата вечер той завари Ети сама в трапезарията и сподели с нея тревогите си.

— Баща ти ме гони — каза той. — Щеше да ми е все едно, ако беше само за стаята, но като си помисля, че те познавам едва от една седмица, а ти запълни съществуването ми и вече не мога да живея без теб!

— По-тихо, господин Макмърдо, не говори така! — прекъсна го момичето. — Нали ти казах, че си закъснял? Има друг и макар да не съм му обещала да се омъжа за него веднага, не мога и на теб нищо да обещая!

— Ами ако бях пръв, Ети, щеше ли да ми дадеш надежда?

Девойката скри с длани лицето си.

— Колко ми се иска да беше пръв! — изхлипа тя.

Макмърдо мигом коленичи пред нея.

— За Бога, Ети, нека нещата останат, както са! — извика той. — Нима ще съсипеш и твоя, и моя живот заради такова обещание? Послушай сърцето си, скъпа. То е най-искреният съветник, дала си обещание, преди да осъзнаеш какво всъщност правиш! — и стисна бялата длан на Ети с мургавите си ръчища. — Кажи, че ще бъдеш моя, и заедно ще посрещнем трудностите!

— И да останем тук?

— Да, тук.

— Не, не, Джак — каза тя, когато той я прегърна. — Не тук! Не може ли да заминем?

За миг Макмърдо сякаш се колебаеше, но накрая чертите на лицето му застинаха в гранитна твърдост.

— Не, ще останем тук.

— Но защо да не заминем?

— Не, Ети, оставаме!

— Но защо?

— Защото никога няма отново да тръгна с вдигната глава, ако живея с чувството, че са ме прогонили. А и от какво да се страхуваме? Нима не сме свободни хора в свободна страна? Ако се обичаме, кой ще посмее да ни раздели?

— Но ти не познаваш нещата тук, Джак. Съвсем отскоро си тук. Не познаваш Болдуин. Не познаваш Макгинти и неговите мъчители.

— Вярно, че не ги познавам, но и не се страхувам от тях, дори не вярвам, че съществуват! — каза Макмърдо. — Живял съм сред сурови хора, мила моя, и винаги накрая не аз от тях, а те от мен са се страхували. Винаги, Ети! Та това е безумство! Ако тези мъже, както разправя баща ти, са извършили низ от престъпления в долината, ако имената им са известни навсякъде, защо не са изправени пред съда? Имаш ли отговор на този въпрос, Ети?