Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Ще го убием! — извикаха десетина освирепели мъже.

— Аз съм против — обади се брат Морис, старателно обръснатият мъж с високо чело. — Послушайте ме, братя, прекалено тежка е ръката ни в тази долина, ще дойде момент, когато хората ще се съюзят в своя защита и ще ни смажат. Джеймс Стангър е възрастен човек, уважаван в града и областта. Вестникът му подкрепя всяко сериозно начинание в долината го ликвидираме, ще настъпи брожение и като следствие от него ще бъдем унищожени.

— И как ще ни унищожат, господин треперко? — извика Макгинти. — Чрез полицаите ли? Та на половината от тях плащаме а другата половина се страхуват от нас. Или пък ще използват съдилищата и съдиите? Нали и досега са се опитвали. Нещо да са постигнали?

— Има един съдия, наречен Линч, който може да се заеме със случая — каза брат Морис.

Думите му бяха посрещнати със сърдито негодуване.

— Само ако си мръдна пръста, мога да вдигна на крак двеста души от този град, които да го прочистят от край до край — извика Макгинти, след което още повече извиши глас, а гъстите му черни вежди заплашително се свъсиха. — Виж какво, братко Морис, аз те държа под око, и то не от вчера! Понеже си страхлив, искаш да уплашиш и останалите. Няма да е добър за теб мигът, когато името ти бъде включено в дневния ни ред, пък и си мисля, че тъкмо там му е мястото!

Морис пребледня като смъртник и краката му сякаш се подкосиха, понеже се строполи на стола си. Вдигна с трепереща ръка чашата си и отпи, преди да отговори:

— Приеми покаянието ми, върховни шефе. Извинявам се и на теб, и на всички братя от ложата, ако съм казал нещо в повече. Всички знаете, че съм верен член на братството и само желанието да избегнем бедите ме кара да говоря с тревога. Но аз имам по-голяма вяра на твоите преценки, върховни шефе, отколкото ма моите, и обещавам, че занапред няма да правя нарушения.

Докато Макгинти слушаше това смирено слово, лицето му се проясни.

— Правилно, братко Морис — окуражи го той. — Щеше да ми с жал, ако се беше наложило да ти даваме урок. Но докато заемем своето място, членовете на ложата ще бъдат единни и с думи, и с дела. А сега, момчета — огледа Макгинти насъбралите се, — искам да кажа едно: ако Стангър си получи докрай заслуженото, ще си навлечем по-голяма беля от необходимото. Издателите се подкрепят и няма да има издание в щата, което да не отправи призиви за намеса на армията и полицията. Но можем поне да го предупредим по-сериозно. Ще се заемеш ли с въпроса, братко Болдуин?

— Разбира се! — с готовност се отзова младият мъж.

— Колко души ще вземеш?

— Шест плюс двама да пазят на входа. Ще дойдат Гауър, Мансън, Сканлан и братя Уилъби.

— Обещах на новия член да участва — каза председателят.

От погледа, който Тед Болдуин хвърли на Макмърдо, се разбра, че нито бе забравил обидата, нито бе простил.

— Да дойде, ако желае — намусено се съгласи той. — И край на приказките. Колкото по-скоро се заловим за работа, толкова по-добре.

Мъжете си тръгнаха с викове и крясъци, тук-там някой подхващаше пиянска песен. На тезгяха все още имаше гуляйджии и много от братята се задържаха там. Малката група, отделена в служба на дълга, излезе на улицата. Вървяха по двама, по трима по тротоара, за да не привличат вниманието. Нощта беше страшно студена, а полумесецът ярко блестеше на мразовитото, обсипано със звезди небе. Мъжете се събраха в един двор срещу висока сграда. Между осветените й прозорци се виждаше надпис със златни букви: „Върмиса хералд“. Отвътре се чуваше тракането на печатарска машина.

— Ей, ти! — каза Болдуин на Макмърдо. — Остани долу на входа и следи дали пътят е чист. Артър Уилъби ще ти прави компания. Другите тръгват с мен. Не се страхувайте, момчета, имаме достатъчно свидетели, че в момента се намираме в бара на синдикалния дом.

Наближаваше полунощ и по улицата нямаше хора, като изключим двама пийнали мъже, които се прибираха. Братята прекосиха улицата и отвориха с трясък входната врата, след което Болдуин и помощниците му се втурнаха нагоре по стълбите, започващи от прага, а Макмърдо и Артър Уилъби останаха долу. От стаята на първия етаж се чу крясък, после някой завика за помощ, последваха тропот и шум от прекатурени столове. Миг по-късно на площадката изскочи белокос човек.

Хванаха го, преди да избяга. Очилата му издрънчаха по стълбите и паднаха в краката на Макмърдо. Чуха се глухо тупване и стон. Мъжът лежеше ничком, а пет-шест тояги с трясък се стовариха по гърба му. Човекът се гърчеше и крайниците му потрепваха при всеки удар. Накрая ударите спряха и само Болдуин с дяволска усмивка върху разкривеното от жестокост лице продължи да бие жертвата по главата. Напразно човекът се мъчеше да се заслони с ръце. По бялата му коса избиха петна кръв. Болдуин тъкмо се бе навел над него, за да го удари още по-отблизо, когато Макмърдо изтича горе и го дръпна.