Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Но братята от ложата заслужават доверие.

— Невинаги — извика разпалено Морис. — Всяка наша дума, а, изглежда, и всяка наша мисъл стига до шефа Макгинти.

— Виж какво — рязко го прекъсна Макмърдо, — много добре знаеш, че снощи се заклех във вярност към главата на управата. Нима искаш да наруша клетвата си?

— Ако така гледаш на въпроса — тъжно каза Морис, — мога само да изразя съжалението си, че ти създадох затруднението да идваш на среща с мен. Нещата вървят зле, щом двама свободни граждани не могат да разменят мисли.

Макмърдо, който наблюдаваше внимателно по-възрастния човек, се поотпусна.

— Вярно е, че говорех само от мое име, господин Морис — каза той. — Знаеш, че съм пришълец и не познавам обстановката. Не ми подхожда да си отварям устата, но ако смяташ, че трябва да ми съобщиш нещо, готов съм да го чуя.

— И да го занесеш на шефа Макгинти! — с горчивина в гласа каза Морис.

— Извинявай, но ме обиждаш! — извика Макмърдо. — Аз самият съм предан на ложата, казвам ти го направо, но не съм подлец, който да повтори пред когото и да е нещо, доверено ми от теб. Ще си остане между нас, макар да те предупреждавам, че не можеш да разчиташ нито на помощ, нито на съчувствие.

— Отказал съм се да търся и едното, и другото — рече Морис. — С това, което ще ти кажа, може би ще поставя живота си в твои ръце, но колкото и да си лош, а снощи ми се стори, че има изгледи да станеш като най-лошите от тях, все пак си нов човек и съвестта ти не може да е чак дотам закоравяла. Затова реших да си поговорим.

— Е, какво имаш да ми кажеш?

— Ако ме издадеш, бъди проклет!

— Обещах ти, че няма да го сторя.

— Тогава искам да те попитам, когато стана член на чикагското общество на свободните хора и положи клетва да бъдеш предан и великодушен, дали ти мина през ума, че по-късно това ще те поведе по пътя на престъплението?

— Какво наричаш престъпление? — попита в отговор Макмърдо.

— Какво наричам престъпление ли?! — извика Морис, а гласът му трепереше от вълнение. — Значи не си видял достатъчно от тия престъпления, щом можеш да ги наричаш с друго име. Не е ли престъпление извършеното снощи, когато човек на възрастта на баща ти бе пребит и белите му коси бяха изцапани с кръв? Не е ли престъпление, или ще го наречеш с друга дума?

— Някои твърдят, че се води война — каза Макмърдо. — Война между две класи, в която участват всички, така че всяка страна нанася колкото може по-силен удар.

— Е, мислеше ли за такова нещо, когато влезе в обществото на свободните хора в Чикаго?

— Не, да си призная, не съм.

— И аз не съм го мислил, когато станах член във Филаделфия. Организацията представляваше просто един благотворителен клуб, място за срещи с приятели. После чух за този край — проклет да е часът, когато чух името Върмиса! — и дойдох тук, за да си оправя положението. Господи! Да си оправя положението?! Дойдох с жена си и с трите си деца. Открих галантериен магазин на Пазарния площад, търговията вървеше добре. Беше се разчуло, че съм от свободните хора, и ме насилиха да се присъединя към местната ложа, както стана с теб снощи. Сложиха на ръката ми знака на срама, но жигосаха сърцето ми с нещо още по-лошо. Разбрах, че трябва да изпълнявам заповедите на един злодей, да се оплитам в мрежата на престъпленията. Какво можех да направя? Кажех ли дума, за да оправя нещо, решаваха, че съм предател, също като снощи. Няма начин да се измъкна, защото единственото, което притежавам на този свят е магазинът. Ако напусна организацията, много добре зная, че ще ме убият, а един Господ знае какво ще стане с жена ми и с децата. Положението е ужасно, ужасно е!

Морис закри лицето си с ръце и тялото му се разтресе от ридания. Макмърдо сви рамене.

— Значи си бил много мек. Не си от хората, дето стават за такива дела.

— Не бях без съвест и вярвах в Бога — продължи Морис, — но те направиха от мен престъпник. Избраха ме за една задача. Ако не се бях съгласил, знаех какво ме чака. Може и да съм страхливец. Може да съм такъв, защото мисля за жена си и за децата си. Както и да е, отидох. Докато съм жив, няма да забравя какво се случи. Къщата беше усамотена, на трийсетина километра, оттатък оня хребет. Оставиха ме да пазя на вратата, като теб снощи. Не ми се довериха да участвам пряко. Другите влязоха. Когато се измъкваха навън, ръцете им бяха в кръв до китките. Когато си тръгнахме, зад нас в къщата изпищя дете. Петгодишно момченце бе видяло как убиват баща му. Едва не припаднах от ужас, но трябваше да се правя на храбрец и да се усмихвам, защото в противен случай следващия път щяха да излизат с окървавени ръце от моята къща и моят малък Фред щеше да пищи за баща си… Така станах престъпник, съучастник в убийство, без надежда за някакво спасение в този свят, а и в следващия. Аз съм вярващ католик, но щом разбра, че съм от мъчителите, свещеникът отказа да разговаря с мен и ме отлъчи от църквата. Така стоят нещата. Виждам, че тръгваш по същия път, затова искам да те попитам какъв ще бъде краят. Станал ли си вече хладнокръвен убиец, или можем да направим нещо, за да го предотвратим?