Агата Кристи - Възмездието

— О, много съжалявам — каза мис Марпъл. — Мога ли да помогна с нещо? Да я наглеждам, ако трябва?

— На ваше място не бих се занимавала с нея — отговори мисис Райзли-Портър. — Ако питате мен, всичко това са преструвки.

Мис Марпъл още веднъж я погледна недоумяващо.

— Младите момичета са много глупави. Винаги се влюбват! — не преставаше мисис Райзли Портър.

— Емлин Прайс? — попита мис Марпъл.

— О, значи и вие сте забелязали? Имам чувството, че вече здравата са лапнали. Все едно, този младеж никак не ми е приятен. От онези дългокоси студенти, знаете ги… Които ходят по демонстрации и такива неща… А как да се справям аз? Кой ще се грижи за мен? Кой ще ми събира багажа, кой ще го изнася навън? Ужас! А съм платила за цялата екскурзия и за всичко останало.

— Но тя беше толкова внимателна към вас — отбеляза мис Марпъл. — Помислих си…

— Не и през последните един-два дни. Младите момичета не могат да разберат, че когато човек стигне до средна възраст, има нужда от малко помощ. Дошла им е някаква абсурдна идея… на Джоана и на този Прайс, искам да кажа, да отидат на някакво възвишение на седем или осем мили от тук.

— Но ако я боли гърлото и има температура…

— Ще видите, че веднага щом автобусът завие зад ъгъла, болното гърло ще оздравее и няма да има никаква температура — каза мисис Райзли-Портър. — Мила моя, вече трябва да се качваме. Довиждане, мис Марпъл. Приятно ми беше да се запозная с вас. Жалко, че няма да продължите с нас.

— Аз също съжалявам — каза мис Марпъл, — но вече не съм така млада и енергична, като вас, мисис Райзли-Портър, и след всичко, което се случи през последните няколко дни, след този шок, чувствам, че трябва да си почина поне двадесет и четири часа.

— Е, добре. Надявам се някога да се видим отново. Те стиснаха ръцете си и мисис Райзли-Портър се качи в автобуса.

Един глас зад гърба на мис Марпъл каза:

— Прав й път.

Тя се обърна и видя Емлин Прайс.

— Това се отнасяше за мисис Райзли-Портър, така ли?

— Да. За кого другиго?

— Съжалявам, че Джоана не се чувства добре тази сутрин.

Емлин Прайс отново се усмихна.

— Ще оздравее — каза той, — веднага щом автобусът се скрие зад ъгъла.

— Така ли? Да не би да искате да кажете, че…

— Да, искам да кажа, че на Джоана наистина й дойде до гуша от леля й и навика й да я командва непрекъснато.

— Значи и вие няма да продължите с автобуса?

— Няма. Ще останем тук още няколко дни. Ще се поразходим наоколо, ще поскитаме из възвишенията. О, мис Марпъл, не гледайте така неодобрително. Вие всъщност не ни укорявате чак толкова, нали?

— Е — отговори мис Марпъл, — и в моята младост се случваха подобни неща. Наистина, измисляха се други оправдания и ни бяха позволени далеч по-малко неща…

Приближиха се полковник Уокър и жена му и сърдечно се здрависаха с мис Марпъл.

— Колко приятно ни беше да се запознаем с вас и да си говорим за цветя — каза полковникът. — Предполагам, че вдругиден ни чака истинско удоволствие, ако не се случи още нещо. Колко тъжна злополука! Според мен това беше злополука. Малко прекалено беше да се отлага предварителното следствие.

— Изглежда странно — каза мис Марпъл, — че никой не си призна да е бил горе на върха… Ако някой е бутнал камъка случайно, искам да кажа…

— Но това е естествено — отговори полковник Уокър. — Ако си признае, веднага ще го обвинят. Никой не би казал такова нещо. Е, довиждане. Ще ви изпратя да си присадите от магнолията и онази махония джаионика… Макар че не съм сигурен, че там, където живеете, ще виреят добре.

След това те също се качиха в автобуса. Мис Марпъл се обърна и видя професор Уонстед да маха на заминаващите. Излезе мисис Сандборн, сбогува се с мис Марпъл и също се качи на автобуса. Мис Марпъл улови професор Уонстед за ръката.

— Искам да поговоря с вас — каза му тя. — Можем, ли да отидем на някое спокойно място?

— Да. Нека отидем там, където бяхме онзи ден.

— Онази веранда наистина беше приятна.

Те завиха зад ъгъла. Чу се весело изсвирване на клаксон и автобусът потегли.

— Ще ми се — каза професорът — да не бяхте останали тук. — Той я изгледа остро. — Защо го направихте? Защото се чувствате уморена, или заради нещо друго?

— Заради нещо друго — отговори мис Марпъл. — Не се чувствам особено уморена, макар че това е много добро оправдание за човек на моята възраст.

— Имам чувството, че трябва да остана тук, за да следя да не ви се случи нещо.

— Не — каза мис Марпъл. — Наистина няма нужда от това. Трябва да направите нещо друго.