Агата Кристи - Възмездието

Мис Марпъл потрепери.

Архидяконът продължи. Гласът му беше плътен и тъжен:

— И въпреки всичко, дори сега, аз се надявам и имам чувството, че я е убил някой друг. Някой, който наистина е бил болен, макар и никой да не е знаел. Може да е бил непознат човек, когото е срещнала някъде в околността. Случайно той я е качил в колата си и после… — архидяконът поклати глава.

— Възможно е и това да се е случило — каза мис Марпъл.

— В съда Майк направи много лошо впечатление — продължи архидяконът. — Наговори куп безсмислени и глупави лъжи. Излъга за местоположението на колата си например. Беше накарал приятелите си да му осигурят някакво невъзможно алиби. Беше уплашен. Изобщо не спомена за намерението си да се ожени. Предполагам, че това е станало по препоръка на адвоката му, който сигурно е решил, че подобен факт би могъл да се използва срещу него… Да се предположи, че е имала намерение да го принуди да се ожени за нея, а той не е искал. Това стана толкова отдавна, че вече не помня подробности, но всички улики бяха срещу него. Беше виновен… И видът му беше като на виновен човек…

Мис Марпъл, вие виждате, че аз съм един много тъжен и нещастен човек. Не оцених правилно положението и насърчих едно много мило и хубаво момиче да направи крачка към смъртта си. Сигурно не познавам човешката природа достатъчно добре. Нямах представа за риска, на който се излага Верити. Вярвах, че ако се уплаши от него, ако неочаквано научи нещо лошо за него, тя ще наруши обещанието си да се омъжи за него и ще дойде да сподели всичко това с мен. Но нищо подобно не се случи. Защо я е убил? Дали защото е знаел, че е бременна? Защото вече е имал връзка с някое друго момиче и не е искал да се жени за Верити? Не ми се вярва. Може да е имало някаква съвършено различна причина. Може би тя наистина е научила нещо за него и се е уплашила… И след това е пожелала да прекъсне връзката им. Дали нещо подобно не е възбудило гнева му, дали не това го е накарало да прибегне до насилие, да я убие? Не мога да зная това.

— Това наистина не знаете — каза мис Марпъл, — но знаете нещо друго, вярвате в него, нали?

— Какво искате да кажете с това „вярвате“? За религията ли намеквате?

— О, не — отговори мис Марпъл. — Нямах предвид това. Имах предвид, че у вас има, или поне така ми се струва, много силна увереност, че тези двама млади са се обичали, че искрено са желаели да се оженят и че нещо се е случило и то е попречило на намеренията им. Това нещо е довело до нейната смърт, но вие все още вярвате, че са щели да дойдат при вас, за да ги ожените.

— Вие сте съвсем права. Аз все още вярвам, че тези двама млади се обичаха и че наистина искаха да се оженят и да живеят заедно в добро или лошо, в богатство или бедност, в здраве или болест. Но за нея изборът се оказа лош. Той доведе до смъртта й.

— Според мен трябва да продължите да вярвате в това — каза мис Марпъл. — Знаете ли, струва ми се, че и аз вярвам в това, което казвате.

— Но какво от това?

— Все още не знам — отговори мис Марпъл. — Не съм сигурна, но ми се струва, че мис Елизабет Темпъл е знаела или поне е започнала да се досеща какво се е случило. Тя произнесе една страшна дума… любов… Когато я каза, аз си помислих, че според нея Верити се е самоубила заради любовта си. Защото е научила нещо за Майкъл или защото нещо, свързано с него изведнъж я е обезпокоило или дори отвратило. Но не е възможно да се е самоубила.

— Не — съгласи се архидяконът. — Това наистина е невъзможно. Нараняванията й бяха описани много добре пред съда. Човек не се самоубива, като размаже главата си с камък.

— Ужасно! — възкликна мис Марпъл. — Ужасно! Но човек не може да постъпи така и с този, когото обича, дори и да го е „убил от любов“, нали? Ако я беше убил той, не би го направил но този начин. Да я удуши, това може би да, но да обезобрази лицето, което е обичал… Любов, любов — промърмори тя, — каква страшна дума наистина.

На следващата сутрин автобусът спря пред хотела, Мис Марпъл слезе от стаята си, за да се сбогува с някои от новите си познайници. Завари мисис Райзли-Портър да кипи от възмущение.

— Тези днешни момичета! — каза тя. — Никаква жизненост! Никаква издръжливост!

Мис Марпъл я изгледа с недоумение.

— Джоана имам предвид! Племенницата ми.

— Боже мой! Нима не е добре?

— Поне тя казва, че не е. Аз обаче не виждам какво може да й има. Твърди, че я боляло гърлото, имала чувството, че щяла да вдигне температура. Това са глупости, според мен.