Агата Кристи - Аферата в Стайлс

— Кажете нещо оригинално — изпъшка Синтия. — Няма човек, който да дойде тук и да го пропусне. Вече сме замислили да дадем награда на първия, който не каже: „Колко много шишета!“ Зная и какво е следващото, което ще кажете: „Колко души сте отровили?“

Признах се за виновен със смях на уста.

— Само ако знаехте колко лесно е да отровиш някого по погрешка, нямаше да се шегувате с това. Хайде да пием чай. Онзи шкаф е пълен с най-различни тайни. Не, Лорънс, това е шкафът с отровите. Големия шкаф там, точно той.

Пихме чай в бодро настроение, а след това помогнахме на Синтия да измие съдовете. Тъкмо оставяхме последната лъжичка, когато на вратата се почука. Лицата на Синтия и Нибс изведнъж се вкамениха в строги и сурови изражения.

— Влез — каза Синтия с остър и делови тон.

Появи се младичка и доста поуплашена санитарка и подаде някакво шише на Нибс, която я насочи с ръка към Синтия, изричайки енигматичните думи:

— В действителност можете да смятате, че днес не съм тук.

Синтия пое шишето и го огледа със строгостта на съдия.

— Трябвало е да се изпрати още сутринта.

— Сестрата много съжалява. Просто е забравила.

— Не е зле сестрата да прочита нарежданията на вратата от време на време.

От изражението на младичката санитарка разбрах, че не съществуваше и най-малката вероятност тя да поеме риска да предаде тези думи на ужасната „Сестра“.

— Което означава, че не може да се приготви преди утре сутринта — заключи Синтия.

— Няма ли някаква възможност да го получим тази вечер?

— Както добре знаете — великодушно каза Синтия — ние сме много заети, но ако ни остане малко време, ще го приготвим.

Санитарката се оттегли, а Синтия бързо взе една стъкленица от лавицата, напълни шишето и го постави отвън, на масичката до вратата.

Аз се разсмях.

— Трябва да се поддържа дисциплината, така ли?

— Точно така. Елате на нашата малка тераса. От нея можете да видите всички външни отделения.

Последвах Синтия и приятелката й навън и те ми показаха различните отделения. Лорънс не дойде, но след няколко минути Синтия го повика през рамото си да се присъедини към нас. После хвърля поглед към часовника си.

— Нямаме друга работа, нали, Нибс?

— Не.

— Чудесно. Значи можем да заключваме и да си вървим.

В онзи следобед видях Лорънс в съвсем друга светлина. В сравнение с Джон той беше личност, която много трудно се поддаваше на опознаване. Беше антипод на брат си в почти всяко отношение, необикновено свенлив и затворен. При все това поведението му излъчваше определено очарование и си помислих, че ако човек го опознае наистина добре, би могъл да изпита към него и по-дълбоки чувства. У Синтия също имаше определена смутеност, а и тя на свой ред се стесняваше от него. Но в онзи Следобед те и двамата бяха много весели и бъбреха помежду си като две деца.

Докато карахме през селото се сетих, че ми трябват няколко марки, затова спряхме пред пощата.

На излизане от сградата се сблъсках с дребно човече, което тъкмо връхлиташе навътре. Отдръпнах се, за да се извиня, когато внезапно, със силно възклицание, той ме сграбчи в прегръдките си и ме целуна сърдечно.

— Mon ami Хейстингс! — провикна се той. — Но това наистина е mon ami Хейстингс!

— Поаро! — възкликнах аз. Обърнах се към двуколката. — Това е много приятна среща за мен, мис Синтия. Това е моят стар приятел мосю Поаро, когото не съм виждал от години.

— О, ние познаваме мосю Поаро — весело отвърна Синтия. — Но не знаехме, че ви е приятел.

— Да, наистина — каза Поаро със сериозен глас. — Познавам мадмоазел Синтия. Присъствието си тук дължа на благородството на добрата мисис Ингълторп. — След като го изгледах изпитателно, той додаде: — Да, приятелю, тя бе така любезна да предложи гостоприемство на седмина мои съотечественици, които, уви, са били принудени да напуснат собствената си родина. Ние, белгийците, винаги ще ся спомняме за това с благодарност.

Поаро беше дребно човече с необикновена външност. Едва ли беше по-висок от метър и шестдесет, но в осанката му имаше силно изявено достойнство. Главата му наподобяваше яйце и той винаги я накланяше на една страна. Имаше сиви мустаци, които носеше по военному. Спретнатостта на дрехите му беше просто невероятна. Струва ми се, че една прашинка би му причинила повече болка, отколкото огнестрелна рана. При все това този чудат наконтен човечец, който, със съжаление забелязах, сега накуцваше, навремето се е славел като един от най-почитаните служителя на белгийската полиция. Детективският му нюх е бил толкова непогрешим, че благодарение на него той бе постигал невероятни успеха, разкривайки най-заплетените случаи на своето време.