Агата Кристи - Пет малки прасенца

А Еймиъс Крейл, който ненавиждал болести и отказвал да се признае за болен, продължавал упорито да рисува, докато крайниците му изневерили, езикът му надебелял и той се свлякъл там на онази пейка безпомощен, но с все още ясен разсъдък.

Звънецът в къщата иззвънял и Мередит станал от пейката, за да отиде долу в Батареята. Мисля, че в този кратък момент Елза напуснала мястото си, изтичала до масата и пуснала последните капки от отровата в чашата бира, която съдържала още една, последна невинна глътка. (Тя се освободила от пълнителя, като го смачкала на малки парчета, докато вървяла нагоре по пътеката към къщата.) На прага на Батареята Елза срещнала Мередит.

На това място слънцето било ослепително и Мередит, идвайки от сенчесто място, не виждал много добре. Видял само приятеля си проснат в обичайната си поза и очите му да се отместват от картината, втренчени злобно — отмъстително, както е казал в разказа си мистър Блейк.

Какво е знаел Еймиъс и доколко се е досещал? Колко е разбирало неговото съзнание, ние не можем да кажем, но зрението и ръката му са били верни.

Еркюл Поаро посочи картината на стената.

— Трябваше да се сетя още щом видях картината, защото това е забележителна картина. Това е картина на убийца, нарисувана от жертвата й — картина на едно момиче, което наблюдава как любимият й умира.

В последвалата тишина — страшна и ужасяваща — залезът бавно гаснеше. И последният слънчев лъч напусна стаята, спирайки се прощално върху тъмната коса и светлите кожи на жената до прозореца.

Елза Дитишам се размърда и каза:

— Изведи ги, Мередит. Остави ме насаме с мосю Поаро.

Тя седеше неподвижна, докато вратата не се затвори зад тях. Тогава лейди Дитишам каза:

— Вие сте много умен, нали?

Поаро не отговори.

— Какво очаквате от мен? Да призная?

Той поклати глава.

— Защото нищо подобно няма да направя! — каза Елза. — И нищо няма да призная, но това, което си кажем тук, няма значение. Става въпрос за вашата дума срещу моята.

— Точно така.

— Искам да зная какво смятате да правите.

— Ще направя всичко възможно, за да накарам властите да издадат посмъртно опрощаване на вината на Каролайн Крейл.

Елза се изсмя и каза:

— Какъв абсурд! Да получиш опрощаване за нещо, което не си извършил. — После добави: — А какво ще стане с мен?

— Ще дам заключенията си на съответните хора. Ако те решат, че има възможност да възбудят дело срещу вас, може би ще го направят. Ще ви кажа, че по мое мнение няма достатъчно улики. Това са само умозаключения, а не факти. Още повече че няма много да им се иска да възбудят процес срещу човек с вашето положение, освен ако няма напълно достатъчно оправдание за такава постъпка.

— Не ме е грижа — каза Елза. — Ако седна на подсъдимата скамейка и се боря за живота си, в това може би има нещо — нещо живо, възбуждащо. Може и да ми хареса.

— Но не и на съпруга ви.

Тя го изгледа.

— Мислите ли, че изобщо ме интересува как ще се чувствува съпругът ми?

— Не, не мисля. Смятам, че в живота си вие никога не сте се интересували какво чувствува някой друг човек. Ако бяхте го сторили, вероятно щяхте да сте по-щастлива.

— Защо ме съжалявате? — попита остро Елза Дитишам.

— Защото, мое дете, вие има да научите толкова много неща.

— Какво трябва да науча?

— Всички чувства на възрастните: милост, състрадание, разбиране. Единствените неща, които знаете, които изобщо сте научили, са любов и омраза.

— Видях как Каролайн взе кониина — каза Елза. — Мислех, че иска да се самоубие. Това щеше да опрости нещата. И тогава, на следната сутрин, разбрах. Той й каза, че пет пари не дава за мене — обичал ме, но всичко свършило. Щом завършел картината, щял да ме изпрати да си вървя. Каза й, че нямало какво да се тревожи. А тя… тя съжаляваше мене. Разбирате ли как ми подействува това? Открих отровата и му я дадох. Седях там и го гледах как умира. Никога не съм се чувствувала толкова жива, тържествуваща и силна. Гледах го как умира…

Тя разпери ръце.

— Аз не разбрах, че убивам себе си, а не него… После видях нея, хваната в капан, но и това не ме задоволи. Не можех да я нараня — тя нехаеше, избягна всичко. Повечето време не беше там. И тя, и Еймиъс — двамата — бяха отишли някъде, където не можех да ги достигна. Но те не умряха — умрях аз.

Елза Дитишам се изправи, отиде до вратата и отново каза:

— Умрях аз…

Във фоайето тя мина покрай двама млади хора, чийто съвместен живот едва-що започваше.