Агата Кристи - Хикъри Дикъри Док

— Но, моля ви, мосю Поаро.

— Да, така е. И мисля, че имате право да се тревожите. Този нарязан шал — това не е хубаво. Раницата — и това не е хубаво. Макар останалото да изглежда проява на детинщина, все пак аз не бих бил толкова уверен. Изобщо не бих бил толкова уверен!

Като изкачи бързичко стъпалата, мисис Хабърд вкара секретния си ключ във вратата на Хикъри Роуд 26. Щом отвори, след нея нагоре по стълбите изтича висок млад мъж с огненочервена коса.

— Здравейте, мамче — каза той, защото това бе обичайният начин, по който Лен Бейтсън се обръщаше към нея. Той бе дружелюбен човек и освободен, за щастие, от какъвто и да било комплекс за малоценност. — Били сте на разходка, а?

— Бях на чай, мистър Бейтсън. Не ме бавете сега, закъснявам.

— Днес накълцах един чудесен труп — каза Лен. — Страхотно!

— Не бъдете толкова ужасен, лошо момче такова. Чудесен труп, значи! И таз хубава! Чак ми се догади.

Лен Бейтсън се разсмя и мощният му смях отекна в коридора.

— Да бяхте видели Силия — каза той. — Отидох в амбулаторията и й казах: „Ела да ти разкажа за един труп“, а тя побеля като лист и помислих, че ще припадне. Какво ще кажете за това, майко Хабърд?

— Въобще не се учудвам — каза мисис Хабърд. — И таз добра! Силия сигурно е решила, че имате предвид истински труп.

— Как така „истински“? Вие да не мислите, че нашите трупове са изкуствени?

От една стая вдясно бавно излезе строен младеж с невчесана дълга коса и сприхаво каза:

— О, това сте вие. Стори ми се, че отвън има най-малко цял отряд мъжаги. Гласът може да е само на един човек, но гърми като за десет.

— Сигурен съм, че не ви изкарва из нерви, нали?

— Не повече от обикновено — каза Найджъл Чапмън и се прибра обратно в стаята си.

— Нашето нежно цвете — каза Лен.

— Вие двамата да спрете да се заяждате — каза мисис Хабърд. — Човек трябва да прави взаимни отстъпки, това харесвам аз.

Огромният млад мъж й се усмихна нежно.

— Нямам нищо против нашия Найджъл, мамче — каза той.

— А, мисис Хабърд, мисис Николетис е в стаята си и каза, че би искала да ви види, щом се върнете.

Мисис Хабърд въздъхна и тръгна нагоре по стълбите. Високото тъмнокосо момиче, което бе предало съобщението, се прилепи до стената, за да й направи път. Докато събличаше шлифера си, Лен Бейтсън каза:

— Какво става, Валъри? Оплаквания от нашето поведение, които мисис Хабърд ще ни предаде, когато му дойде времето?

Момичето сви нежните си, елегантни рамене, слезе по стълбите и прекоси антрето.

— С всеки изминат ден това място все повече и повече се превръща в лудница — подхвърли тя през рамо.

Докато говореше, премина през вратата вдясно. Движеше се с онази небрежна, високомерна грация, присъща на хората, които са били професионални манекени. Всъщност Хикъри Роуд 26 се състоеше от две къщи с обща стена — номера 24 и 26. Бяха съединени на приземния етаж, така че там едновременно имаше обща всекидневна и просторна столова, а в дъното на постройката се намираха две гардеробиерни и малък кабинет. Две различни стълбища водеха към етажите нагоре, които бяха отделени. Момичетата живееха в спалните от дясната страна на сградата, а младежите — от другата страна, в някогашния номер 24.

Мисис Хабърд се качваше по стълбите и разкопчаваше яката на палтото си. Когато зави към стаята на мисис Николетис, тя въздъхна. После почука на вратата и влезе, като си мърмореше:

— Отново някое от нейните състояния, предполагам.

В стаята на мисис Николетис бе много горещо. Всички реотани на голямата електрическа печка работеха, а прозорецът бе плътно затворен. Мисис Николетис седеше и пушеше в едно канапе, сред множество доста замърсени копринени и кадифени възглавнички. Тя бе висока, тъмнокоса жена, с все още запазен вид и с ядно свита уста и огромни кафяви очи.

— А, ето ви и вас — изрече мисис Николетис с обвинителен тон.

Вярна на Лемънската си кръв, мисис Хабърд остана невъзмутима.

— Да — каза тя язвително, — тук съм. Казаха ми, че сте искали да ме видите спешно.

— Да, така е. Това е чудовищно, просто чудовищно!

— Кое е чудовищно?

— Тези сметки! Вашите сметки! — с жест на ловък фокусник мисис Николетис извади изпод една от възглавничките сноп хартийки. — С какво тъпчем тези нещастни студенти? Гъши пастет и пъдпъдъци? Това да не е хотел „Риц“? За какви се мислят тия студенти?

— Млади хора със здрав апетит — каза мисис Хабърд. — Имат нужда от добра закуска и прилична вечеря — обикновена храна, но питателна. Всичко излиза много икономично.