Агата Кристи - Хикъри Дикъри Док

— Може и да сте права. И една вечерна обувка, нали така? На кого са били тези обувки?

— На Сали Финч. Тя е американка, тук е с фулбрайтова стипендия.

— Сигурна ли сте, че обувката просто не е била пъхната някъде? Не мога да измисля причина да се взима само едната обувка.

— Не е била пъхната никъде, мосю Поаро. Претърсихме навсякъде. Вижте, мис Финч отиваше на парти и искаше да си сложи „официална дреха“ — така казва тя на вечерното облекло, а обувките й бяха страшно необходими, защото нямаше други за тази рокля.

— Сигурно й е причинило неудобство, навярно се е раздразнила — да, да. Питам се дали тук няма нещо.

Той помълча минута-две, после продължи:

— Има и още две неща — раница, нарязана на парчета и копринен шал в същото състояние. Тук нямаме работа нито със суетност, нито с цел обогатяване — вместо това имаме проява на последователна отмъстителност. На кого беше раницата?

— Почти всички студенти имат раници — много пътуват на автостоп, знаете. И повечето от тези раници си приличат — купуват ги от едно и също място и е трудно да ги различи човек една от друга. Но е почти сигурно, че тази принадлежеше на Ленърд Бейтсън или Колин Макнаб.

— А коприненият шал на кого беше?

— На Валъри Хобхауз. Получи го за Коледа. Беше зелен и с отлично качество.

— Мис Хобхауз значи. М-да.

Поаро притвори очи. В съзнанието му изплуваха шарените стъкълца на калейдоскоп. Парченца от нарязани шалове и раници, готварски книги, червила, соли за баня; имена и мъгляви лица на безименни студенти. Никакви ясни очертания, никаква здрава основа. Случки и хора се носеха в пространството без никаква връзка помежду си. Ала Поаро знаеше, че някъде трябваше да има някаква схема. Въпросът беше откъде да започне.

Той отвори очи.

— Налага се да помисля по-сериозно. Дори много сериозно.

— О, разбира се, мосю Поаро — енергично изрази съгласието си мисис Хабърд. — Не исках да ви безпокоя.

— Не ме безпокоите. Това ме интригува. Ала докато аз размишлявам, може да се свърши нещо конкретно. Да сложим начало. Обувката, вечерната обувка — да, можем да започнем с нея, мис Лемън.

— Да, мосю Поаро? — Мис Лемън прогони от съзнанието си мислите за своята картотекираща система и машинално посегна към лист и молив.

— Навярно мисис Хабърд ще може да ви донесе втората обувка. После ще отидете до спирката на Бейкър Стрийт, където е бюрото за изгубени вещи. Кога изчезна обувката?

Мисис Хабърд се замисли.

— О, сега не мога да си спомня точно, мосю Поаро. Може би преди два месеца. Но мога да разбера от Сали Финч кога е било партито.

— Да. Е — обърна се той още веднъж към мис Лемън, — няма да е нужно да бъдете точна. Кажете, че сте я загубили в някой влак или автобус. Колко автобуса минават покрай Хикъри Роуд?

— Само два, мосю Поаро.

— Чудесно. Ако нямате късмет с Бейкър Стрийт, идете в Скотланд Ярд и кажете, че сте я изгубили в някое такси.

— Ламбът — поправи го машинално мис Лемън.

Поаро махна с ръка.

— Е, добре, вие ги знаете тези неща.

— Но защо мислите… — започна мисис Хабърд.

Поаро я прекъсна:

— Нека първо видим какви ще бъдат резултатите. В зависимост от тях ние с вас, мисис Хабърд, ще поговорим отново. Тогава ще ми кажете тези неща, които ще са ми необходими.

— Но аз мисля, че ви казах всичко, което мога.

— Не, не, не сте. Имаме работа с младежи от двата пола с различни характери и интереси, събрани на едно място. „А“ обича „Б“, но „Б“ обича „В“, а „Г“ и „Д“ са на нож, навярно заради „А“. Именно това ми трябва — плетеницата от човешки емоции. Кавгите, ревността, приятелствата, злобата и неблагонамереността.

— Едва ли — каза мисис Хабърд — мога да ви кажа много за тези неща. Аз почти не съм сред тях. Занимавам се само с управлението на общежитието, грижа се за прехраната и толкова.

— Но вие се интересувате от хората — нали така ми казахте? Обичате младите хора. Заловили сте се за тази работа не заради парите, а заради възможността да контактувате с хора. Има студенти, които са ви симпатични, а сигурно има и такива, които не обичате. Това ще ми кажете! Защото вие сте разтревожена — не от това, което се е случило, защото бихте могли да повикате полицията за него.

— Мисис Николетис не би одобрила посещение на полицията, уверявам ви.

Поаро продължи, без да обръща внимание на забележката:

— Не, вие се тревожите заради някого — заради някого, когото смятате отговорен за случилото се или поне замесен в него. Следователно заради някого, когото обичате.