Павел Вежинов - Следите остават

Но защо се бавеха? Скоро се разбра, че чакат важен човек от Министерството на вътрешните работи — този, който трябваше да произнесе словото и да връчи наградите. Юлия разбра, че това ще бъде помощник—министърът. Тя си го представяше едър мъж със строга куртка, посивяла коса и въздълго сериозно лице. Погледът, разбира се, ще бъде малко суров и проницателен, походката тежка, гласът отмерен и важен. Ох, няма да бъде лесно с такъв голям човек! Ами ако изведнъж нещо се разсърди и почне да задава въпроси? Ако се взре строго и с укор в панделката и? Ако я запита на колко е години? Дали да го излъже? О, не, не — в никой случай! Как може пионерка да лъже, и то в такъв тържествен ден! За да се окуражи, тя погледна приятелите си, но като забеляза колко и те са смутени и притихнали, тихо въздъхна. Полковник Филипов забеляза тая въздишка, усмихна се ласкаво и приятелски и смигна. Сърцето на Юлия веднага се отпусна. Щом полковник Филипов е тука — в работата няма нищо страшно, той е такъв добър и верен приятел, че на него може винаги, ама съвсем винаги и при всички възможни случаи да се разчита.

След малко в коридорчето навън се чуха бързи стъпки, вратата се открехна и през малката пролука се показа посивялата коса на байчо.

— Помощник—министърът идва! — заяви той тържествено.

Юлия се изправи на крака и зачака с притаен дъх, но външно съвсем спокойна. Обаче възрастните хора в стаичката изглежда, че никак не се разтревожиха, дори не помръднаха от местата си. Вратата отново се отвори, в стаичката влязоха трима души. Първият между тях, на когото другите двама направиха вежливо път, беше млад човек, не висок на ръст, с пъстри усмихнати очи и шеговита усмивка. Дрехите му бяха обикновени, сиви, в ръцете си държеше също такъв сив каскет, от джоба на сакото му стърчеше грижливо сгънат вестник. Полковник Филипов стана от стола си и пръв поздрави госта.

— Малко закъсняхте! — каза той с едва забележим укор в тона си.

Помощник—министърът сложи и двете ръце на гърдите си.

— Моля да бъда извинен! — каза той с искрено съжаление. — Случи ми се непредвидена служебна задръжка!

Представиха му малките герои на тържеството. Като стигна до Юлия, помощник—министърът я погледна усмихнато и бащински я потупа по страната.

— Я виж каква малка хубавица! — каза той едва ли не учуден.

После, като се взря в нея за един кратък миг, сериозно добави:

— И на моята дъщеря подариха такава хубава панделка, но не знаем как да и я вържем…

— Ами че то е много просто! — започна въодушевено Юлия.

— Не е толкова просто — прекъсна я усмихнато помощник—министърът. — Работата е там, че тя няма коса…

— Няма коса? — стресна се Юлия.

— Т.е. има, но е много малко… Тя е едва на шест—месеца.

В стаичката се засмяха. Полковник Филипов каза:

— Щом сме готови, да вървим! Вече ни чакат!… Всички тръгнаха — възрастните спокойно, като нещо тихо си говореха, момчетата с присвити сърца. И изведнъж Юлия, която до тоя момент се бе държала най-добре, изпадна в паника.

— Пешо! — възкликна тя с уплашени очи. — Пешо, моля ти се, развържи ми панделката.

— Защо? — попита намръщено Пешо.

— Защото не е хубаво с панделка, разбери, не е хубаво!

— Ами тогава защо си я вързала?

— Мама ми я върза…

— Щом тя ти я вързала, нека тя да ти я свали… Но майката на Юлия бе навън в салона, именно нейна бе зелената шапка с перото.

— Моля ти се, Пешо, моля ти се! — възкликна Юлия едва ли не уплашено.

— Ще закъснеем! — каза Пешо сърдито.

— Само за секундичка…

Като разбра, че няма да се отърве от нея, Пешо бързо развърза панделката. Юлия облекчено въздъхна, погледна с признателност приятеля си.

— Стърчи ли ми косата отгоре? — попита тя загрижено.

Но Пешо само махна нетърпеливо с ръка и забърза да настигне другите. Юлия трескаво наслюнчи пръста и започна да приглажда бухналия кичур. Другите вече се качваха по тясната стълбичка за сцената, между декорите нахлу гръмкият шум на ръкоплясканията. Като натисна с длан темето си, Юлия почна да се катери по стълбичката, последна между всички други.

Тържеството не продължи много. След пионерския церемониал и рапортите дадоха думата на помощник—министъра. Той излезе на трибуната, огледа за няколко секунди цялата зала и несъзнателно се усмихна — така хубава, близка до сърцето и радостна бе гледката на стотиците чисти и светли лица на пионерите, на стотиците внимателни и развълнувани очи, на червените пионерски връзки, на чисто изпраните и грижливо изгладени бели ризи. Помощник—министърът помълча още един миг и започна не точно така, както бе намислил: