Ричард Кондън - Фамилията Прици

— Хората гледат телевизия — обичаше да казва той на сина си Чарли — и започват да мислят, че нашего брата сме безмозъчни бабаити. Никога не съм плашил с бабаитлък. Като ме видят, хората си мислят — а, тоя е някой богат зъболекар. Обличай се винаги семпло. Костюмът ти да трепти, а обувките да лъщят, нека те вземат за уважаван гражданин.

Той свали от апарата бележката с надпис „НЕ РАБОТИ“ и я прибра в джоба си, после набра личния телефонен номер на Корадо Прици.

Корадо Прици седеше на любимия си стол на 16 фута 10 10 4.88 метра — Бел.ред. от големия прозорец и рееше замечтан поглед към Долен Манхатън, който наподобяваше зъбите на долната челюст на тиранозавър, а нежната каватина на Аролдо „Sotto il sol di Siria“ 11 11 „Под слънцето на Сирия“ — Бел.ред. разтапяше душата му.

Корадо Прици бе изобретател, Томас Едисън от Сицилия, защото пръв се беше сетил да запази за себе си изключителните права върху престъпния свят. Вродената му предприемчивост бе разчупила домашните рамки и бе извела семейството на международната арена: финансираше различни криминални групировки и направляваше действията им до най-малките подробности: предписанията му по придирчивост не отстъпваха на осемстотин и трите страници напътствия за работата на която и да е квартална „Макдоналдс“.

Далновидността на Корадо бе превърнала седемдесет, че и повече процента от семействата, действуващи на територията на САЩ, в негови делови съдружници: имаше приятели сред мафията и негрите, испанците и евреите, каубоите и представителите на Ориента за съгласувани действия в такива доходоносни начинания като наркотиците и хазарта, „охраната на труда“ — рекетьорството, безмитния бензин и проституцията, измами с подправени ценни книжа, отровните отпадъци, далаверите с банкови заеми, изнудването.

Това си бяха клонове на индустрията, които изискваха капитали за поддържане на високо качество и превъзходство над конкуренцията. От Корадо Прици идваше основният капитал и бързо разширяващият се обсег на политическата протекция.

Седемнадесетгодишен, той бе вече мъж с професия. Когато през 1915, т.е. година по-късно, имигрира в САЩ заедно със съпругата и невръстния си син Винченцо, Корадо бе заможен в сравнение с останалите сицилианци. Имаше цели деветстотин долара, голямо имане, което, прибавено към полученото в Италия професионално образование, му позволи да изгради едно семейство от compari 12 12 Кум, сват, съдружник (ит.) — Бел.ред. , приятели, другари, което по-късно щеше да се разрасне в синдикат и кръвно свързано цяло.

Една година след като се бе установил в Ню Йорк и създал здрави връзки с бандите на ирландците и евреите в долен Манхатън, той заедно със семейството си последва масово придвижващите се към Бруклин сицилиански имигранти, които се заселваха между моста и доковете. Дойде време Корадо да организира първата лотария, откъдето дойдоха париците за законните сделки: внос на сирене, зехтин и първата „разкрепостена“ банка. Първоначалният замисъл бе вложените в нея парични депозити да бъдат прехвърляни в старата родина. Банки, „неканонични“, каквато беше неговата, можеха да си позволят да излизат извън ограниченията, сковаващи действията на щатските или националните банки и предоставяха широки възможности за различни машинации. Без съмнение предлаганите лихвени проценти бяха височки, но и рисковете не бяха малки. Той влагаше парите си в бедността, която можеше да се разплаща на малки вноски и толкова „редовно“, че се видя принуден да създаде малък „черен“ отряд, за да осигури възвращаемост на средствата. Всеки, дръзнал да не плаща, губеше покоя си, работата или… живота си. Ясно беше, че имигрант, който иска да започне някакъв бизнес, се надяваше да прибегне до неговата „свободолюбива“ банка за капитал. Понякога, ако интересът му го налагаше, вземаше дял в съответния бизнес срещу дълга. Опитът и знанието в банковото дело от тези години щяха да дадат богат урожай по-късно.

Той създаде свой собствен етнико-политически механизъм и понеже нищо не искаше даром, а имигрантите имаха нужда от съвет, за да устроят живота си в новата родина, той разпростираше покровителството си върху тях, а в замяна искаше нужната му подкрепа в изборите.

Набирайки финансова мощ, той си купи още политически организации, което разшири сферата на влиянието му из Бруклин и Манхатън, превръщайки го в невидим партньор на хора като Джеймс Марч (известен още и като Антонио Магио), Пол Кели (познат и като Пауло Вакарели); бе стожер за властващата политическа сила и нейните порядки, издействуваше „търговски облекчения“ от градските власти; уреждаше „гаранции“ с правосъдието и приемаше любезните им извинения; подпомагаше с парите си танци и паради, пикници и базари, разни състезания и църковни дейности, но заставаше скромно до простосмъртните опечалени при погребение, ако се наложеше присъствието му.