Барбара Клевърли - Дамски кинжал

Изчака, докато вниманието им беше погълнато от поставянето на тръните, придружено от писъците на жертвата, и избра за атака момента, в който бяха най-съсредоточени върху заниманието си. Не чуха как той скочи леко долу. Кинжалът се заби в сърцето на единия отзад между ребрата, а вторият погледна нагоре, чувайки изненадан как един червенокос дявол с бяло лице изрича гневно думи, които не разбираше.

— Няма пощада за теб! — изсъска шотландецът и заби кинжала във врата на пущуна. С прерязано гърло, от което бликна кръв, вторият се строполи до другаря си.

— Хари! Хари! С тях е свършено! Това съм аз, Джок.

Той се взря отчаян в голото осакатено тяло. Закъснял ли беше? Не. Очите се отвориха. Беше сигурен, че го позна. Хари се опита да проговори, но от устата му се чу само някакво гъргорене и се задави от рукналата кръв. На оскъдната светлина тя изглеждаше черна, когато започна да се стича по брадичката му. Бяха му откъснали езика и имаше само един начин да каже нещо на ужасения млад човек, надвесил се над него. Той кимна, опита се да се усмихне с очи, а после Джок безпогрешно разбра какво искаше да му каже. Погледът се плъзна надолу към пистолета му и се закова там.

— Да, да, разбирам. Остави тази работа на мен. Виж какво, ако успея да се върна, ще кажа точно каквото трябва на тези, които трябва да го чуят. Няма нужда да безпокоим, когото и да било. — Той погледна осакатеното, измъчено тяло и добави: — Мога да си представя какво ще искаш да им кажа.

Измъчените от болката очи отново се взряха в лицето на Джок и примигнаха с облекчение. Джок откъсна кръста, който висеше на кожена каишка от врата му, сложи го в дланта на Хари и притисна пръстите върху него.

— Почивай в мир, приятелю — рече Джок, опирайки броунинга си в главата на Хари.

Имаше още едно нещо, което гневът го накара да направи, преди да напусне мястото. Повдигна нагоре опърпаната, мръсна риза на втория мъж, когото беше убил, взе ножа му и с няколко бързи среза изписа някакви букви върху мъртвата плът.

С безкрайна предпазливост и ловкост Джок се запромъква обратно през дерето. Беше изминал трийсетина метра, когато изострените му сетива доловиха предупреждение — отблясък на метал от последните слънчеви лъчи високо над главата му го накара да се хвърли встрани. В момента, когато го стори, трясъкът на изгърмял мускет проехтя в дерето и близо до него се посипаха сачми. Джезаил? Това старовремски джезаил ли беше? Кой, по дяволите, би могъл да стреля с такова нещо? Всички африди бяха въоръжени, бог знае как, с пушки със затвор, каквито имаха и неговите скаути. Бяха му казвали, че в тези планински проходи безброй английски мъже, жени и деца, бягащи от афганците, са били убивани или осакатявани точно с такива пушки. Обаче това е било преди седемдесет години.

С настъпването на мрака и тишината последните остатъци смелост бързо го напуснаха и на тяхно място дойде ужасът на преследвания. Побягна, като лъкатушеше и тичаше като подплашен заек, подтикван от няколкото рани по ръцете и раменете, причинени от рикоширали сачми.

При „Цицата“ всичко беше готово за отстъплението към форт Хамилтън.

— Къде е новото момче? Джок ли се казваше? Някой да го е виждал? Казвано ли му е, че сега не е време да ходи да пикае! Не ми се иска да чуя, че някой му е гръмнал онази работа! Той е какво? Кога? По дяволите! Защо никой не ми…?

— Сър! Сър! Вижте! Ето там, това е Джок. Връща се! Бяга с всичка сила!

Април 1922

Лайли Кобленц беше в лошо настроение. Тя беше в такова от около месец. Почти не си спомняше вълнението, с което беше тръгнала на така дългоочакваното пътуване до Индия. Можеше само да сравнява големите си очаквания със скучната действителност. Ето че се намираше там, където толкова силно беше искала да бъде. Индия. Симла и зашеметяващото великолепие на вицекралския пролетен бал. Но всъщност със същия успех би могла да не напуска Чикаго! Като се изключи акцентът (от време на време той продължаваше да й звучи твърде превзето), би могла да бъде на всеки друг голям прием у дома на улица „Езерен бряг“. Мъжете бяха същите, дрехите същите, имаха същите намазани с брилянтин коси, същите малки мустачки. Дори в храната нямаше кой знае каква разлика, а в питиетата абсолютно никаква. Е, поне за това можеше да бъде благодарна! Тя отпи с удоволствие още една глътка от добре изстуденото шампанско „Круг“, реколта 1915, и огледа намръщено залата.

Къде бяха мъжете с тюрбани на главите и жените с воали, както и екзотичните, непознати инструменти, които издаваха необикновени звуци, скрити зад завесите? Заслуша се с презрение в изпълнението на изискания струнен оркестър, който свиреше още един фокстрот, и погледна неодобрително към белите вратовръзки и белите жилетки, дългите бели ръкавици и перлените огърлици. Хората й казваха, че когато пристигне в Симла, ще бъде по-различно. — Там е действието! — И къде я беше отвело това продължително и трудно пътуване? Смени адреса, но всичко друго си остана почти непроменено. Очакваше куполи и минарета, загадъчност и романтика, но резиденцията на вицекраля, построена през 80-те години на миналия век, не беше нещо повече от едно закъсняло, предпазливо и твърде скучно архитектурно изпълнение в стил кралица Елизабет, каквото можеше да види на много места у дома.