Александра Маринина - Градска тарифа

— Или да ни заведе някъде за Нова година, или ние с теб заминаваме за Австрия при Андреас. Да не сме някакви глупачки, да стоим по празниците в Москва? Всички нормални хора заминават за чужбина.

Наталия погледна дъщеря си уморено, тъжно и някак отнесено, като че тя беше чужд човек. Красиво момиче. Стройно, с фино лице, модерно подстригана тъмна коса, добре облечено — благодарение на Павел и Иля, те и двамата редовно подаряват на Соня модерни дрешки, самата Наталия не може да си позволи да попълва така гардероба й. Пак добре, че от време на време успява да припечели допълнително като преводач, нали специалността й е немски език. Но парите пак не стигат.

И ето, пред нея е застанала красива, модерно облечена седемнайсетгодишна тийнейджърка, и очите й са уж умни, а какво безобразие цари в главата й! Откъде ли у нея са се зародили такива отвратителни представи за живота? Кой й насади тези прекомерни изисквания към околните, които сякаш са длъжни „да й доставят удоволствие“, така че тя непременно да „не е по-зле от другите“? А по възможност дори да е по-добре. Тя май изобщо не слага в сметките си понятие като любов, а мисли само за пари, които на това отгоре не е спечелила сама. Нима цялото нейно поколение е такова? Или тя, Наталия, е изтървала в някакъв смисъл своето дете, нещо не е догледала, на нещо не го е доучила, на нещо не е обърнала внимание навреме? И може ли това някак да се поправи, или вече е късно?

Тя изключи ютията и мълчаливо окачи непокорната пола в гардероба. Ще трябва да я даде на химическо чистене, специалистите да се мъчат с нея.

— Е, защо мълчиш, мамо? — не мирясваше Соня. — Ти ли ще поговориш с Иля?

— С никого за нищо няма да говоря — тихо и отсечено изрече Наталия. — И не желая повече да слушам такива приказки. Освен това хиляди пъти съм те молила да не наричаш Милена уличница. Нямаш право да говориш така за нея.

— Защо пък? — яростно засвяткаха очите на Соня. — Заради тая Милена татко ни изостави, а аз трябва да ходя на пръсти около нея и да я гледам в очите, така ли?

— Прекрасно знаеш, че Милена няма никакво отношение към нашия развод. Баща ти дори не я познаваше тогава.

— Откъде си сигурна? Какво изобщо си знаела за него, когато си се развеждала? Че ти е изневерявал? Между другото, изневерявал ти е точно с Милена.

— Не е вярно. Баща ти наистина ми изневеряваше и ти прекрасно го знаеш. Но Милена няма абсолютно нищо общо с това. Край, не желая повече да обсъждам този въпрос с теб.

— Аз пък искам да го обсъждам! — избухна Соня. — Защо сте се развели тогава, щом не е заради нея? Да не би заради Иля?

Наталия мълчаливо разглеждаше окачените в гардероба дрехи. Добре де, стига с тази пола, макар че много й се искаше да я облече днес. Трябва да избере нещо друго, но такова, което й харесва. За повдигане на настроението.

— Излизаш ли? — попита дъщеря й, когато видя, че Наталия извади панталон и сако.

— Да.

— При Иля ли отиваш?

— Да.

— Значи ще му кажеш?

— Вече ти отговорих.

— Ами добре тогава! — през сълзи изкрещя Соня. — Щом не искаш, недей, стой си в Москва. А аз ще намеря с кого да замина оттук! Ще придумам татко! Ако ще и с Милена, ако ще и да сме тримата, пак ще замина! Напук на теб!

Тя изскочи от стаята и с всички сили тресна вратата.

Наталия няколко пъти дълбоко въздъхна, отиде при огледалото и се усмихна на отражението си. „Не — рече си тя, — на никого няма да позволя да ми развали съботната вечер“…

Наталия много се стараеше да бъде весела, но Иля, разбира се, забеляза, че е разстроена. Той безпогрешно усещаше настроенията й.

— Какво се е случило? — загрижено я попита само пет минути след като тя се качи в колата му.

— Ами Сонка… — въздъхна Наталия и вяло махна с ръка. — Не мога и не мога да разбера защо израсна такава. В главата й се въртят само пари и стремеж да не изостане от другите.

— И какво има този път?

— Настоява за Нова година да отидем в чужбина. Хем тази неблагодарница прекрасно знае колко печеля, разбира, че не можем да си го позволим, но пак: искам, та искам в чужбина. Днес е врънкала Павел за това, после и мен.

— Теб? — учуди се Иля. — С твоята заплата?

Наталия се умълча. Искаше й се да сподели с него, да му разкаже подробно разговора с дъщеря си, да се оплаче. Иля ще я изслуша, ще й съчувства, а може би ще й даде добър съвет. Но нали темата е толкова деликатна… Нито веднъж през годините, откак се познаваха, Наталия не бе му поискала нито рубла, просто не бе имало нужда: Иля винаги точно усещаше кога тя остро се нуждае от пари и под един или друг претекст я подпомагаше финансово. Разбира се, в разумни граници, но и Наталия не бе имала неразумни потребности.