Александра Маринина - Градска тарифа

Всъщност много й се искаше да се разведе, но Наталия беше сигурна, че това е абсолютно невъзможно. Авторитетът на родителите й беше отслабнал, но полученото възпитание и трупаният в съветско време манталитет я бяха вързали здраво за ненужния й брак. И дори появяването на Иля Бабицки в живота й не повлия на нейната решимост да напусне мъжа си.

Иля я ухажва дълго и красиво. Не беше прекалено настойчив, водеше я на театри, на концерти и на изложби и Наталия се осмели да се сближи с него едва половин година след запознанството им. Веднага започна да я гризе чувството на вина пред Павел, когото никога не бе обичала. Мина се още един месец в мъки и угризения, а после стана това, което стана…

Същата вечер бяха ходили с Иля в театър „Съвременник“. Павел беше на дежурство, Соня беше на тридневна екскурзия с класа си и вкъщи никой не очакваше Наталия, така че можеше да не бърза. След спектакъла влязоха да пият кафе в симпатично заведение на „Чистие Пруди“, после Иля я закара до къщи. Дълго седяха в колата, сетне излязоха и застанаха пред входа. Не им се разделяше, но не смееха и да се прегръщат — можеше да ги видят съседи. Просто стояха и разговаряха, когато до тях спря младеж с найлонова торбичка в ръцете.

— Извинете, вие ли сте Наталия Максимовна? — учтиво попита той.

— Да… Защо, какво има?

— Помолиха ме да ви предам това.

Младежът пъхна в ръцете й торбичката и бързо се отдалечи.

— Почакайте! — извика след него Наталия. — Какво е това? От кого е?

Но младежът само ускори крачка и се скри зад ъгъла. Иля също стоеше като вкаменен и не сваляше от нея въпросителен поглед.

Торбичката беше най-обикновена, полиетиленова, с отпечатани върху нея име и лого на известна мрежа супермаркети, такива торбички се дават безплатно на всички купувачи в неограничено количество. В нея имаше нещо завито в амбалажна хартия, като форма наподобяваше книга. Наталия извади пакета и понечи да го разгъне, но Иля я хвана за ръката.

— Недей!

— Защо?

— Ти да не би да забрави къде работи съпругът ти?

— Но какво общо има тук Павел? Предадоха този пакет на мен, а не на него — не разбра тя.

— Наташа, моля ти се… Мъжът ти е служител в отдела за борба с наркотиците, а ти си му жена. Какво, нима нищо не проумяваш? Не се ли досещаш какви пари може да стоят зад всичко това?

— Смяташ, че това е подкуп ли? — уплаши се Наталия.

— Може да е и подкуп, и взривно устройство, и какво ли не. Не разгъвай пакета сама.

— Ами какво да правя? Да изчакам Павел ли?

— Наташенка… — Той внимателно взе пакета от ръцете й. — Не бива изобщо да го внасяш в дома си. Представи си само: влизаш, отваряш го, а вътре — пари, и то много. Ти ги пипаш, разглеждаш ги, броиш ги и в този момент се звъни на вратата и на прага застават служители от службата за вътрешна сигурност или някой друг, от службата за борба с корупцията. Тогава край, Наташенка. Ти никога и на никого нищо няма да докажеш. Парите са в дома, където живее Павел, по тях има следи от ръцете на жена му, тоест пачките са вече в семейството… И тогава на твоя Павел лошо му се пише, направо е за затвора. Това може да е скроено нарочно, за да му подлеят вода. Ами ако е взривно устройство, ако някой иска да сплаши мъжа ти, да си разчисти сметките с него?

— Какво да правя тогава? Да го хвърля ли?

— Не бива. Ако това са пари, както и да е, но ако е бомба? Някой ще я намери, ще я задейства случайно, може да загинат хора. Трябва да се обърнеш към специалист.

— Какъв специалист? Откъде ще го намеря? Слушай, Илюша, сега ще се обадя на Павел…

— Прекрасно — кисело се позасмя той. — И как си представяш това? Ние стоим тук и чакаме мъжа ти, той идва, запознаваш ни и му обясняваш при какви обстоятелства си получила пакета. Така ли? И какво ще стане после?

— Но нали не е задължително ти да чакаш с мен, можеш да си тръгнеш…

— И да те оставя до бомбата? Късно вечерта на улицата? За какъв ме вземаш? Наташа, овладей се. Сега аз ще се обадя на един приятел, той разбира от такива неща. Ще дойде и ще види. Но дотогава няма да държим това нещо в ръце, че знае ли човек…

— Хайде просто да го хвърлим и толкоз — решително заяви Наталия. — Да го метнем в някое кошче или казан за боклук, а аз ще се прибера.

— Ами ако избухне? И пострадат хора? Някой може да го намери, някой клошар или — не дай си боже — дете, ще го разгъне и… Аз ще го прибера в колата, а ние с теб ще се отдалечим.

— Ами ако колата ти се взриви? Хайде просто да го оставим на тротоара.