Александра Маринина - Градска тарифа

Настя седеше прегърбена, вперила неподвижен поглед в ярката кутия с бонбони, и не знаеше какво да каже.

— Така че, ако ти е нужен моят съвет — продължи Татяна след паузата, — не напускай работа. Не знам защо, но мъжете преживяват това по-лесно. Дали са другояче устроени, дали нас, жените, усещането за свършек на живота ни спохожда по-рано… Не знам. Но ако ти още можеш да работиш — не напускай. Седенето между четири стени, въпреки цялата си илюзорна привлекателност, няма да те направи щастлива — със сигурност.

Настя понечи да спомене, че са й предложили да започне преподавателска работа, но вратата рязко се отвори и в кухнята нахълта негодуващият Коротков.

— Момичета, каква е тая разхайтеност! Месото след десет минути ще е готово, а ние още не сме пийнали първа чашка и не сме опитали мезетата. Таня, хайде да сядаме на масата без Стасов, докога ще го чакаме.

— Добре де — съгласи се тя. — Да вървим, да сядаме.

На масата Татяна живна. Смееше се, грижеше се за гостите и Настя, която тайничко я наблюдаваше, си мислеше, че чуждият опит не може да замести собствения. Според Житената питка не било страшно да напуснеш работа, според Татяна — че е по-добре да не го прави. Кой от тях беше прав? Не можеш да разбереш, докато не опиташ сам. Трябваше да вземе решение. Но, боже мой, как не й се искаше!

Той смяташе, че напоследък нещо не му върви. Не, не така — поправяше се, — не напоследък, а доскоро. Защото, когато реши да сложи край на ужасното вечно безпаричие, той измисли как може да спечели пари, а щом започна да осъществява своя хитър замисъл, внесе в него някои поправки и разбра, че всичко трябва да се получи още по-лесно от планираното…

Радиаторът беше приятно топъл, бяха пуснали парното и Чигрик, седнал на перваза, изпадна в някакво подобие на блаженство. Скоро трябваше да дойде оня темерут, а след това — и неговата женска. Днес Чигрик беше още с празни ръце, още се оглеждаше, преценяваше едно-друго, съставяше и уточняваше разписанието на чуждия живот, но следващия път щеше да заработи с пълна сила.

Наслаждаваше се на себе си, на собствения си здрав разум и на предвидливостта си, гордееше се, че не е припрян и действа търпеливо и без суетене, но и без излишно мотаене. В някаква умна книжка беше прочел, че човек по природа се стреми към постигането на максимален резултат, тоест иска да получи колкото може по-голяма печалба при минимална инвестиция. Ето защо човекът по природа е крадец: понеже, вместо дълго и упорито да печели, преценява, че много по-лесно и по-бързо е да откраднеш. Това се хареса на Чигрик, тъй като дъртите съвсем го бяха изтормозили с наставленията си на тема „Работи и учи, усвоявай професия“. За какво му е потрябвало всичко това?

Самият той вече не си спомняше откъде се бе взел този негов прякор — Чигрик. Дали от „чирик“, както са наричали някога, много отдавна, червените банкноти от по десет рубли, или пък от циреите, които го измъчваха, откак се помнеше — редовно изникваха ту на врата, ту на гърба, ту по слабините му. А може да беше и от онези незапомнени времена, когато като шестокласник, изправен на дъската, пишеше с тебешир думи, диктувани от учителя, и вместо „чего“ написа „чиго“. Много години минаха оттогава, сега той вече е на двайсет и пет…

Чигрик ловко свали капачката от бутилката с бира и отпи две големи глътки. Хубаво нещо! И первазът е удобен, широк, и етажът е последният от населените, отгоре е само таванът, така че никой не минава покрай него, а пък той от мястото си прекрасно вижда вратите на апартаментите. Може да седи тук колкото си иска, ако ще, и до утре…

В дълбоките джобове на якето му има още две бутилки бира, пакетчета с чипс и цигари, така че всичко му е наред. И тоалетна не е нужно да търси — качваш се до площадката на тавана и си готов.

Чигрик чакаше търпеливо и най-сетне дочака. Асансьорът спря на последния етаж, вратите започнаха да се отварят. Той моментално скочи от перваза и направи крачка настрани, за да остане незабелязан и същевременно да вижда кой е дошъл и в кой апартамент.

Видяното доста го озадачи…

Наталия Максимовна Седова, която след развода не смени фамилното си име, слушаше дъщеря си, докато гладеше пола. Една плоха, кой знае защо, постоянно се заглаждаше не както трябва и Наталия се ядосваше на полата заради прекалено сложната й кройка, на себе си — заради своята несръчност, и на дъщеря си — заради това, което тя говореше. Соня току-що се бе върнала от ресторанта, където се бе видяла с баща си.