Александра Маринина - Градска тарифа

Коротков и Ирина пристигнаха по-рано, понеже „абсолютно невероятната“ рецепта изискваше време, а гостите трябваше да дойдат чак след един час. Татяна още веднъж провери подредената маса, убеди се, че всичко необходимо е направено и тя може да си почине малко, така че си наля чай.

— Това е то силата на навика — замислено каза тя. — Празнуваме Деня на милицията, а милиционерите сред нас се броят на пръсти. Ти, Юрик, и Настя. Стасов отдавна е в оставка, аз — отскоро, Доценко вече не работи в милицията.

— И Настюха всеки момент ще напусне — отговори Коротков. — Тогава ще остана само аз. И нашите ежегодни сбирки с хапване и пийване ще бъдат посветени само на мен. А аз ще се чувствам герой и страшно ще се надувам. Таня, трябва ми една купа, по-голяма и по-дълбока.

Татяна му даде дълбока и широка купа, в която Коротков започна да реди напуканото месо.

— Сериозно ли говориш за Настя? — попита тя. — Наистина ли се кани да напусне?

— А къде ще върви? Навърши четирийсет и пет. И не може да се сработи с нашия Афоня, той непрекъснато я гризе. Дисертацията на Каменская е почти готова, предлагат й да работи в катедрата, на длъжност за полковник, така че ще получи чина. А докато е при Афоня, няма надежда, той категорично отказва да я повиши в длъжност. При нас почти целият личен състав се разбяга, само най-дебелокожите като мен могат да понасят глупостите му. Вярно, Афоня скоро ще го повишават, всеки момент ще ни представят нов началник, но се страхувам, че той ще е още по-лош.

— Знае ли се кой ще е?

— Знае се. Млад и чевръст, от централния апарат. Настя все някак търпеше простотиите на Афоня, добре че поне са връстници. Но представяш ли си как ще се чувства, ако някакъв си сополанко я нагруби? Ами че тя само след минута ще си грабне шапката.

— Но защо мислиш, че той непременно ще я нагруби? — укорително рече Ира. — Може да се окаже нормален, здравомислещ, възпитан човек.

— О, не ме разсмивай — махна с ръка Юра. — Къде си виждала такива? Дори във вашето прехвалено кино отдавна ги няма, в милицията пък още по-малко. Ако Настюха напусне, изобщо няма да остане човек за работа, само Серьога Зарубин го бива, всички други са необучени момчета.

В кухнята отново дойде Гриша и по неговата съсредоточена муцунка личеше, че в главата му се е родил поредният животрептящ въпрос.

— Мамо, ами когато дойде Ира, как ще ги различаваме?

— Кои „тях“?

— Ами нашата Ира и леля Ира — кимна той към Ирина Савенич. — Нали имат еднакви имена, как ще ги различаваме?

Под „нашата Ира“ момчето имаше предвид съпругата на Миша Доценко — Ирочка.

— По лицата — даде практичен съвет Коротков.

— Чичо Юра, питам сериозно. Трябва да им измислим отделни имена, та никой да не ги бърка. Нека нашата Ира да бъде Нашата Ира, а вашата Ира — просто Ира.

— Интересно — възмути се Коротков, — значи моята Ира не е наша, така ли? Не, не съм съгласен.

— Тогава да бъдат Ира Голямата и Ира Малката — даде ново предложение Гриша. — Защото леля Ира е висока, а нашата Ира е дребничка.

— Остава да кажеш, че аз съм дебела, а вашата Ира е слабичка — обади се Ирина, която бъркаше в стъклена салатиера някакъв сложен сос.

— Но… — подзе Гриша и се сепна, уловил възпиращия поглед на Татяна.

За всички беше очевидно, че той щеше да каже: „Но ти наистина си дебела, а нашата Ира е слабичка“. Проблемът с теглото бе за Ирина Савенич болезнен и постоянен. Тоест, за една просто красива трийсет и пет годишна жена тя изглеждаше прекрасно, но за актриса беше доста едра и от години се бореше с килограмите, които постоянно напираха да се трупат и да остават навеки по талията и бедрата й. Татяна се опасяваше, че нейното дейно отроче, без да иска, ще обиди гостенката, и се постара да смени темата на разговора с нещо по-безопасно, но педантичният Гришенка не искаше да се примири с неразрешения проблем и предлагаше нови и нови варианти. Дискусията бе прекратена от обаждането на Миша Доценко, който притеснено съобщи, че майка му не е добре и не може да се грижи за осеммесечната си внучка, затова жена му, Ирочка, ще трябва да си остане вкъщи с детето. А той вече е сложил млиновете в кутия и след десет минути тръгва.

— Ира няма да дойде, така ли? — уточни Гриша. — Значи, засега можем да не измисляме имена.

И гордо се оттегли.

— Е, Виктор Алексеевич, хайде да отидем у Стасов, а? Там Коротков мъдри някаква необикновена гозба с месо, а ние с Льошка мъкнем пълна кола сладкиши. Ще се видим, ще хапнем, ще пийнем. А, Виктор Алексеевич? — придумваше Настя Каменская своя бивш началник.