Александра Маринина - Градска тарифа

Беше отишла у Гордеев да му честити професионалния празник и да му поднесе подаръка, купен колективно от всички, които бяха работили някога под негово ръководство. Съпругът й — Чистяков, трябваше след петнайсет минути да я чака навън, в колата, и тя се надяваше през оставащия четвърт час все пак да придума Житената питка и да го закара там, където се събираше компанията.

— Не мога, Настася, ей богу, не мога! — кълнеше се полковникът в оставка. — Трябва да ме разбереш: внукът е нещо свято.

Най-големият внук на Виктор Алексеевич успешно тренираше джудо в клуб „Динамо“ и именно днес щеше да участва в отговорно състезание. Естествено, и дума не можеше да става да не присъства и да не подкрепи момчето. Инак щеше да му нанесе смъртна обида.

— Вие просто вече не ни обичате — тъжно въздишаше Настя. — Откак излязохте в оставка, ни забравихте. Далеч от очите — далеч от сърцето…

— Абе никого не съм забравил — гневеше се Гордеев. — Обичам ви и тъгувам за вас. Ама и теб ще те видя, когато напуснеш — как ще избираш между бившите си колеги и настоящите си съпруг или брат. Ще те видя аз тогава…

Тези думи вече съвсем огорчиха Настя. Перспективата да напусне я плашеше, ужасно не й се искаше да изостави работата си, но също така й се струваше невъзможно да я продължи. С Афанасиев, който дойде да ръководи отдела след Гордеев, все някак се примири, но Афоня скоро щеше да се издигне в йерархията и още в понеделник щяха да им представят новия началник, с когото — Настя беше стопроцентово сигурна — нямаше да се сработи. Новият шеф, както й казаха, бил доста млад, а кой млад ръководител би търпял като подчинени стари опитни служители, които по-добре от него знаят какво и как трябва да се прави?

— Ама защо се притесняваш, Стасенка? — гальовно попита Виктор Алексеевич, като забеляза нейното огорчение. — Изобщо не е страшно да напуснеш, повярвай ми. Ето, аз излязох в оставка, поседях половин година вкъщи, отспах си, начетох се на книжки, нагледах се на телевизия, начесах си крастата да дундуркам внуци, а после започнах работа. И се чувствам прекрасно!

— Ха, и това ми било сравнение! — жално се усмихна тя. — Работите при собствения си син, организирате службата за безопасност в неговата фирма. Вашият шеф не само не може да ви уволни, но дори и не смее да ви повиши тон. А къде ще намеря аз такава работа? На кого съм притрябвала? На четирийсет и пет години съм, хем и жена. Дори за секретарка никой няма да ме вземе.

— Я не ми говори глупости — строго подвикна Гордеев. — Каква ти секретарка? Ами че теб те канят в катедра, дават ти място на доцент. По мое време без кандидатска степен не назначаваха за доценти, човек можеше да разчита най-много да е старши преподавател. А теб — гледаш ли! — какъв късмет те споходи, пък ти се цупиш.

— Това не е късмет, а обикновен глад за кадри. Няма кой да преподава, затова примамват хората с длъжности. И после, след седмица ще ме обсъждат в катедрата, във всеки случай е ясно, че някъде след половин година ще защитавам. Но аз не искам да преподавам!

Такова отчаяние обзе Настя, че тя едва не се разплака. Разбира се, след този разговор настроението й се скапа и тя се качи в колата при мъжа си мрачна и мълчалива. Алексей отдавна вече бе престанал в подобни ситуации да й задава въпроса „Какво е станало?“. Защо да пита, когато и без това беше ясно. От деня, когато Настя навърши четирийсет и пет, тоест през последните пет месеца, причината за лошото й настроение беше само една, но пък постоянна: необходимостта да вземе решение дали да напусне криминалния отдел на милицията. Преди година и половина тя реши, че трябва да напише и защити дисертация, та в критична ситуация да има къде да отиде, без да сваля пагоните. Но тогава й се струваше, че има още много време, цяла година, а тази година, кой знае защо, се изниза страшно бързо и ето че моментът за вземане на решение настъпи, а тя се оказа неподготвена… Не можеше да зареже тази работа, толкова тежка, неблагодарна, съсипваща, но толкова любима! Нямаше как… Но беше и невъзможно да остане.

— Житената питка заяви, че не било страшно да напуснеш — тихо продума тя, без да поглежда Льоша.

Това беше първата фраза, която Настя произнесе по пътя към дома на Стасов. До този момент те с Льоша сякаш разговаряха мълчаливо, взаимно четейки мислите си и отговаряйки на неизречени на глас въпроси, така че думите й прозвучаха просто като продължение на отдавна воден разговор.

— Асенка, всъщност страшно е единствено да изгубиш близките си… С всичко останало човек може лесно да се справи. Погледни Стасов: вече десет години, откак е свалил униформата — и си живее прекрасно. Ами Мишка Доценко? И той не се оплаква.