Фридрих Незнанский - Тайните на елита

Попадна на Куинджи преди около половин година в малко магазинче на „Арбат“ — търсеше подарък за Игор по случай последната годишнина от сватбата им и просто не можеше да откъсне очи от картината. Нощ, река, гора на брега, огромната луна се отразява във водата и осветява част от брега. Контрастът между пронизващата светлина на лунната пътечка по повърхността на водата и гъстия, прекалено черен мрак по краищата на картината беше поразителен и сякаш я теглеше към платното. Може би причината не беше само в контраста, а и в обстоятелството, че копието бе по-голямо от оригинала и с много повече изрисувани детайли. Петънцата върху луната се виждаха до едно, но това по странен начин не я правеше по-малко ярка. В тъмната гора се различаваха дървета с още по-тъмни листа и под тях множество неясни сенки… Изобщо Олга купи картината и я окачи над дивана в кабинета на мъжа си.

Реакцията на Игор беше странна. Той свали мълчаливо Куинджи от мястото му и го окачи на противоположната страна, така че сега картината висеше над работното му място. След което се тръшна в креслото и четири–пет минути се взира в пейзажа, сякаш се опитваше да види нещо в дъното между щрихите. Олга се изплаши, никога не беше виждала Игор такъв. Но той също тъй внезапно прихна, благодари й за чудесния подарък и каза, че просто има малки неприятности в работата, толкова малки, че дори не заслужава да се говори за тях. Изобщо трябва да бъдат забравени. И Олга лесно забрави. Всичко си продължи постарому. Но не за дълго…

Нито кола, нито апартамент. Ако продаде мебелите, може и да събере за двустаен някъде в покрайнините. Олга огледа кабинета. По-добре да си остави лаптопа, картината обаче ще върне в магазина. На първо време парите ще й стигнат, а по-нататък? Да, все пак къде има суха кърпичка?!

Олга я намери в чантата си, в антрето. Заедно с кърпичката изпадна и едно листче. „Глория“. Точно така, детективското бюро.

Олга си записа телефонния номер в деня, когато ходи в прокуратурата…

Новините, които й съобщи тогава следователят, я слисаха. Подписа мълчаливо протокола и още нещо и се затътри към къщи. Как е могла да не се досеща, че фирмата на Игор скоро ще банкрутира? Но нали това по никакъв начин не беше се отразило на живота й. Наистина през последния месец рядко ходеше по магазини и ресторанти, но то беше заради ученето, което изискваше много време — сесията, предаването на курсовата работа… Тя вървеше бавно по улицата, с неуверена походка, без грим и прическа, с разплакано и бледо лице. Сигурно минувачите я оглеждаха. Дори някакво рижо дворно куче се помъкна след нея и заскимтя. Загледана в кучето, умилена от животинското съчувствие, тогава тя за малко не се блъсна в рекламното табло с надпис:

ЧАСТНА ОХРАНИТЕЛНА ФИРМА

„ГЛОРИЯ“

Търсете ни — ще ви помогнем

Тя си записа машинално телефонния номер, пъхна листчето в чантата си и напълно забрави случилото се. Но сега Олга почувства, че има нужда точно от тяхната помощ. Някой трябва да я изслуша. Трябва да сподели с някого съмненията и подозренията си. Те ще се ориентират, всичко ще изяснят. Те ще помогнат…

Водата за чая кипна, чу се силно щракане — чайникът се изключи, но Олга вече беше забравила за чая. Тя бързаше към телефона.

21 юни

Борис Соломонович нямаше желание за нищо. Нито да спи, нито да яде, нито да мисли. Старинният часовник удари седем вечерта и Борис Соломонович чак се намръщи: стори му се, че ясният звук отеква като ехо в главата му. Лежеше в огромния си креват, нощната лампа светеше слабо и в полумрака на голямата прохладна стая със спуснати пердета на прозорците спомените за събитията от изминалия ден станаха особено отчетливи.

Същевременно верният доктор Кормилцев най-строго забрани на Борис Соломонович да се връща в мислите си към разстрела, на който е станал свидетел. Наистина получи съвсем истински сърдечен пристъп, и то какъв. Докторът прекара много часове до леглото на Хайкин, надупчи го с лекарства от главата до петите и без да слуша никакви възражения, най-накрая му удари и една инжекция успокоително. Заради това сега Борис Соломонович се намираше в някакво неприятно сънливо състояние, а не можеше да заспи. Кормилцев тъкмо си тръгна, вече от вратата многозначително махна с мобилния си телефон — в смисъл, ако има нещо, веднага ми позвъни! В жилището беше непривично тихо, горилите телохранители се движеха буквално на пръсти, от хола, обикновено шумен, сега не се чуваше нито звук… Все пак дрямката започна да оборва Борис Соломонович, но не му беше съдено да изпадне в щастлива забрава, понеже след вежливо почукване (и наистина на пръсти!) в стаята надникна бодигардът Виталик: