Ингар Йонсрюд - Виенското братство

— Става дума за изключително брутално престъпление, Фредрик. Имаме петима мъртви. Застреляни са от малко разстояние с по няколко куршума. Един е по пижама и, изглежда, е бил убит в собствената си спалня. Няма ранени, няма оцелели.

Сюне откри джоба.

— Анете Ветре сред… — започна той.

Сюне го прекъсна.

— Не. Всички са мъже. Но все още не сме ги идентифицирали.

Той я погледна въпросително.

— И си сигурна, че става дума за Сулру? Къде са останалите от общността?

Тя натисна с език белега на долната си устна, останал й от пиърсинг.

— Пише „Сулру“ с големи букви над входа на къщата, така че съм сигурна. Но тук няма жива душа. Общността просто е изчезнала.

С три дръпвания преполови цигарата. Изгаси я, отвори кутията и върна фаса в нея, а след това отново затърси джоба.

— Можеш да дойдеш с мен — каза тя, вдигна си качулката и излезе под дъжда.

Тръгнаха по тясна кална пътека през гората. Стигнаха до стръмно сечище, където гъмжеше от полицаи в дъждобрани, осветени от синьо-белите лампи на местопрестъплението. Тревната площ беше с размерите на баскетболно игрище. В единия й край се намираше бяла къща. Вляво от нея имаше малка червена плевня. По моста, водещ към нея, стояха няколко нещастни полицаи, които се бяха заели да вдигат палатка над телата.

В средата на тревната площ имаше още два трупа. Единият лежеше по гръб, другият — настрани, със странно преплетени крака. Липсваше голяма част от лицето му.

— Кога се е случило това? Кой е подал сигнала?

Сюне закрачи към къщата и те я последваха. Застанаха в полукръг около телата.

— В телефонната централа за спешни случаи е постъпило обаждане в 12:56. Анонимно. Явно става дума за отмъщение. В името на Аллах.

Тя хвърли поглед назад.

— Отнело е време да се локализира мястото. Сулру не е официално наименование.

— Знам — промърмори Фредрик. — Значи, когато ми се обади…

— … вече си бях изградила представа за случая. Себастиан е на път. Обявихме извънредно положение.

Отвориха дървената врата и влязоха в къщата. Над входа висеше широка табела, на която с големи букви беше изписано „Сулру“. Вътре техническият екип беше подготвил кутия с калцуни, гумени ръкавици и маски за лице. Голяма картина на Исус покриваше едната стена на тясното антре. Беше облечен в туника и излизаше от пламтящо слънце.

— Отмъщение. В името на Аллах — каза Фредрик бавно, докато си сваляше дъждобрана. — Значи, това трябва да е религиозно възмездие?

— Ти не каза ли, че тази общност е много критично настроена спрямо исляма? Че са демонстрирали против джамии и прочие? — попита тя.

— Да, така е. Но масовите убийства надхвърлят границите.

— Не е само това — каза Сюне.

Що за лудост би накарала някого да потърси религиозна общност насред гората? И да избие членовете й като животни? Фредрик се чудеше какво си е мислил убиецът (или убийците) в същия този коридор. Когато са видели неравната редица от закачалки. Табелките с имена, изписани с криви печатни букви от недодялани детски пръсти. Дали са спрели тук, за да ги прочетат? Дървената закачалка с табелка „Анете“, на която не висеше нищо. Или тази точно до нея, на която беше окачена шапка от зоопарка. Едва на метър от пода. „Вилям“.

Със сигурност е царяла абсолютна тишина, когато са се промъкнали вътре. Вероятно са надникнали в детската стая и са видели всички играчки, прилежно прибрани в кутиите. Усетили са миризмата на дезинфектант от кухнята. Преминали са скришом през стаята за шиене, където преждата беше сложена в кошници, а върху шевните машини бяха поставени пластмасови капаци, така че да не пострадат ръчичките на някое момченце или момиченце, решило да стане от леглото преди възрастните. Най-късно около стълбището убийците са разбрали, че всички спят.

Общността е била беззащитна. Те обаче са продължили. Промъкнали са се на втория етаж. Там, където бяха хората.

На стълбището имаше още една картина на Исус с приблизителен размер метър и петдесет на метър и петдесет. Христос с трънения венец, открита рана на челото и кръв, стичаща се по бузите му. Прекомерно голямото лице събуди крайно неприятни чувства у него. Беше нарисувано в такива детайли, че всяка капка пот и всяка малка нечистотия сякаш крещеше срещу хората.

Не беше просто усещането, че се доближаваш твърде много до някого.

Беше повече от това. Жестоко деяние от страна на онзи, който е решил картината да виси там. Това е било последното, което обитателите на къщата са правели всяка вечер. Минавали са покрай страданията на Исус, преди да си легнат. И всяка проклета сутрин. Не са можели дори да си измият зъбите и да се изсерат, без да им бъде напомнено за всички злини на света.