Ингар Йонсрюд - Виенското братство

— Защо я наричате „секта“?

— Защото си е точно това. Заради вярата, че са пазители на абсолютната истина. Силният водач. Изолацията в имението. Предсказанията за Страшния съд.

При всяка изброена точка Ветре вдигаше по един пръст.

— Като по учебник е. Смятате ли, че това е добро място за отглеждане на дете?

Не изчака отговора. Вместо това му подаде ръка.

— Е, имам да печеля избори. Благодаря ви за помощта. Наистина го оценяваме. И двамата с мъжа ми.

Усмихна се както по телевизията.

Миризмата на гниеща земя се смесваше с уханието на добре изпържен бекон.

Фредрик открехна прозореца на зимната тераса. С присвити очи се загледа надолу към тесния двор. Студеният въздух го обгърна. Зърната му се втвърдиха. Облегна се на парапета, вдигна с две ръце саксиите с полюляващи се на вятъра цветя и ги остави на бетонния под. Миризлива кафява течност потече между пръстите на краката му. Цветята, които трябваше да цъфтят в лилаво-синьо и червено на лятното слънце, бяха увиснали от саксиите, покрити със слузеста мръсотия. Беше началото на юли.

Той видя отражението си във вратата на балкона. Носеше само чифт светли дънки. Коляното го заболя от вдигането и го накара да забележи, че куца. Лицето му беше тясно и издължено, скулите — ясно подчертани. Рехавият му мустак, извит надолу към ъгълчетата на устните, беше спомен от младежките му години. На няколко пъти я беше махал, но така и не свикна да се гледа без брада. Веждите над тесните му очи бяха гъсти. „Имаш погледа на стар лабрадор“, каза му веднъж тя, когато той отново легна върху нея. „Няма как да ти откажа.“ Той знаеше, че тя обича кучета. Но не му беше приятно да му се напомня, че се държи като такова.

Спря се на прага на кухнята. Отдавна не беше заставал така. Като гост. Живееше сам, но домът му не беше ергенска бърлога. Плотът беше чист, чиниите бяха наредени в миялната, а повечето празни бутилки бяха в найлонови торби. Стените бяха боядисани в бяло, с изключение на плочките над готварската печка. Редуваха се червени и оранжеви плочки. Крещящо. Това беше нейна идея. Когато си тръгна, той махна плакатите с Айфеловата кула и пушещата котка с лорнет. Искаше да окачи своите. Черно-белият фалшифициран плакат на Ролинг Стоунс пред Алтамонт от 69-та. Фестивалът на остров Калвьоя през 1977-а, с група „Смоуки“ като хедлайнер и един немски биплан, който се спуска от небето. Засега обаче стените бяха голи. Вместо това тя беше тук. Отново.

Големият й гол задник беше точно пред котлона. Погледът му се отпусна върху широките му бели бузи. Едната още беше зачервена. От тази солидна и заоблена като котва плът се издигаше най-красивата част от тялото й. Анатомично перфектната извивка на кръста й, която поставяше талията в центъра и й придаваше форма на виолончело. Годините и бременностите бяха оставили следи върху нея и я бяха закръглили. Като вълни на подострен кремък. Зрял плод, помисли си той и я погледна с присвити очи.

— Какво гледаш? — Тя отметна разрошената си конска опашка и му хвърли подозрителен поглед. — За какво си мислите, господин Байер?

Алис се обърна и той се ухили. В ръката си тя държеше шпатула за тиган. И не беше съвсем гола. Около врата и талията си беше завързала единствената му кухненска престилка. Беше бяла, а на нивото на средно големите й гърди имаше щампа на жълт танк. Под него — сива глава на риба треска. Дали това носеше символика? Дори да беше така, той не я разбираше.

След това се нахраниха мълчаливо. Трохи, мазнина и следи от жълтъци и домати останаха по чиниите след ометената закуска. Фредрик сръбна от полуизстиналото кафе и прелисти вестника с икономическите новини, без да го чете всъщност. От уредбата в хола от предната вечер жужеше плейлистът на Даяна Крол. Времето, което беше отделил, за да го състави, явно си беше струвало.

— Животът трябва да се състои от съботи като тази — каза Алис.

Приведе се напред, написа съобщение на телефона си и продължи:

— Самолетът ми излита след няколко часа. Ще трябва да тръгвам.

Вдигна глава и му се усмихна закачливо. Той я гледаше. Бившата му жена носеше плътна червена рокля, която прикриваше деколтето й. Сега щеше да се прибере вкъщи при Ерик. При новия си мъж. Фини мимически бръчки образуваха пътечки към зелените й очи. Все още различаваше бегло луничките по носа й.

— И той не подозира, че си тук?

— Че спя с теб? Не мисля, че си го е представял и в най-болните си фантазии.