Мануэль Монтальбан - Александрийска роза

— Изморих се от това положение. От преструвката, че всичко е нормално. Не забелязваш ли? Сякаш сме женени. Сякаш си съпруга на моряк, която чака.

— Сякаш, само дето не е така.

Всъщност той се бе превърнал в част от сложна мозайка, за чиито други парченца знаеше твърде малко и от която съпругът й беше най-важният фрагмент.

— Потърпи. Мъжът ми си отива — му беше казала.

— Какво имаш предвид?

— Не му остава много.

— Мъчно ли ти е за него?

— Мъчно, за него? Ей тонинко не ми е мъчно. Просто не искам да хвърлям на боклука двайсет години. Ако го направя, сама ще си тегля един бой, пък и какво удоволствие ще доставя на цялата оная паплач. Потърпи.

Но имаше повече от една, повече от две Енкарни.

— Хинес.

Херман стоеше на вратата. Светлината в каютата лумна и нападна очите му, опърли ги, както болнаво се бяха втренчили в тъмното, балсамирани във влагата на възпоменанията и самосъжалението.

— Хинес, буден ли си?

— Да.

— Вече се вижда протокът.

Началото на края на пътешествието, на всичките пътешествия, включително въображаемите.

— Оня гламавият се е залостил в каютата си и почти не излиза. Не остана време. Кажи си всичко. Може пък да ти помогна. Трябва нещо да направим. Да се подготвим. Разправи ми.

Обърна се с гръб към Херман, към светлината, към необходимостта да превръща поражението си в представление. Херман почака няколко минути. После не издържа и тресна вратата с ярост и някаква жестокост.

— Първо си викам: върви му телеграфирай на този нещастник. Предупреди го. Може да успее да избяга или да си намисли обяснение, което да му послужи за буфер, защото така, както идва, тая история ще му се стовари отгоре в цялата си мерзост. Ще го емнат всички — и полицията, и пресата. Отсега виждам заглавията: след месеци тежко, неуморно издирване, полицията залавя гнусния убиец, разфасовал своята жертва. Но какво от това? Само щях да си рискувам разрешителното за работа, а аз си държа на разрешително за работа: хем нямам друго, хем така се сложиха нещата, че и друга работа нямам, освен ако не патентовам тоя спанак по моряшки, дето се опитвам да ти направя, и някой не открие система за промишленото му производство в консерва с аромат на кренвирш, та да плюскат настоящите и идни поколения роби на хотдога. Освен това си помислих, че телексът ми ще стигне до него в открито море, а полицията сто на сто ще ме е изпреварила. И накрая, рекох си, теб лично какво те грее? Да не си му майка или бог? Голямо момче е, сам да се пребори за времето си, малко му остава на свобода оттук нататък. Само дето ме е яд, че ще плаща и за онова, което не е извършил.

— Нещо обаче е извършил.

— Елементарно, скъпи Фустер.

Вдигнатите вежди на адвоката с тъмносиня фуражка на гръцки матрос и прошарени кичури, които придружиха навеждането на главата му над тенджерата, където Карвальо довършваше гозбата, изразяваха всичко, но не и скептицизъм.

— Какво празнуваме с тази непредвидена вечеря?

— Невъзможността да празнуваме каквото и да било. Почувствах се щедър или просто стар и предложих на Чаро да се пренесе у нас, пробно, за известно време, да видим как ще върви. Но тя разсъди има-няма половин минута и отказа — тя си била тя, аз съм си бил аз, готвела по-зле от мен, държала си на личния живот. И си тръгна. А и идиотската идея да ставам спасител на този убиец, който, както и да го погледнеш, е умряла работа, безнадежден случай. В такива моменти нищо не помага по-добре от това да идеш в „Бокерия“ и да накупиш разни неща, които стават за обработване и превръщане в други: зеленчуци, морски дарове, риби, меса. Напоследък си мисля за ужаса на яденето, свързан с ужаса на убиването. Кулинарията е алиби за разюздани убийства, понякога извършвани в условия на дива, човешка жестокост. Защото най-силното прилагателно, което върви с „жестокост“, е „човешка“. Например птичките, дето ги давят във вино, за да добиели по-добър вкус.

— Отлична тема за предястие.

— Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта едва започна. Планетите ще се строят в редичка и ще ни разкатаят фамилията една след друга. Ще бъде лоша година според астролозите. Затова и заради какво ли още не отидох да напазарувам в „Бокерия“, решен да сготвя.

— За себе си и за Фустер, опитната мишка.

— Твоя воля, ако не искаш да опиташ. Само не отказвай първото, защото е истинска среща на културите: леко задушен спанак, отцеден, нарязан и съчетан с едно произволно и абсурдно творение, както всички кухненски творения впрочем. В масло се пържат няколко скаридени глави, после се изваждат и с тях се вари зеленчуков бульон. В така овкусеното масло се запържват наситнен пресен чесън, парченца скариди и миди, извадени от черупките и поръсени със сол и пипер. Следва лъжичка брашно, мускатово орехче, половин бутилчица сос от стриди, две-три разбърквания и бульончето от скаридените глави. Тази заливка се сипва върху спанака и всичко заедно се оставя на огъня, но не много, а колкото да се ароматизира и да добие оная мазна влажност, която пълни очите. После бутчета от козле със сливи. Просто, донякъде рутинно: бутчета, позлатени в свинска мас, в компанията на лучена глава, набучена с карамфилови пъпки, един домат, смес от мерудии. Върху тази основа се добавят нарязан бекон и течността от бланширането на няколко сливи ренглот и се прави сос, който напомня испанския 94 94 Гъстият кафяв „испански сос“, използван за меса и птици, е един от петте „основни“ соса във френската кухня (на базата на които се приготвят всички останали). Прави се от пасирани в силен бульон (от телешко месо и кокал) лук, чесън, магданоз, морков и домат, подправени с дафинов лист, карамфил, вино, сол и чер пипер и сгъстени със запържено до златисто брашно. — Б.пр. , но с предимството на карамфиловото ухание и захарите, изпуснати от козето месце и бекона. Бланшираните сливи се нареждат върху бутчетата, сосът се излива отгоре, кратък престой във фурната и вечерята е готова. Една-две бутилки ремелюри от Лабастида, реколта 1978-а и сме готови да остареем достойно.