Мануэль Монтальбан - Самотата на мениджъра

— Кои?

— Като се започне от баща ми и се стигне до компанията „Петни“. Баща ми задвижи всичките си връзки, за да не се разчуе случилото се. „Петни“ се страхуват да не би тази „мръсна“ история да ги опетни и предпочитат да ме обезщетят, като в същото време ме съветват да бъда така добра да не вдигам шум. Аз не съм съгласна. Правя го заради съпруга си, заради паметта му и защото тази памет ще наследят децата ми.

По пътя от Валвидрера Маркос му беше разказал, че Конча Ихар по време на следването си в Медицинския факултет била политическа активистка. Сега обаче тази четирийсетгодишна жена произнасяше същите думи, които майка й е произнасяла, когато е била четирийсетгодишна, и които дъщеря й щеше да произнася, когато станеше четирийсетгодишна.

— За разходите не се безпокойте.

— Не се безпокоя. Тарифата ми е две хиляди песети на ден, с максимален срок от шейсет дни. В случай на спор между застрахователни компании обикновено вземам известен процент от сумата, която моят клиент получава накрая. Но както намеквате, не е имало трудности нито със застраховката, нито с компанията.

— Не.

— В такъв случай, освен дневната тарифа искам допълнително сто хиляди песети, ако успея да разреша случая за тези шейсет дни.

— Кога ще започнете?

— Още сега. Тук. С вас. Кажете ми откровено, мъжът ви имаше ли някаква връзка, която би могла да го превърне в обект на отмъщение?

— Макар и да изглежда странно, ние, жените, последни научаваме тези неща. Антонио беше много невъздържан и гледаше всички, като че ли ще ги изяде с очи. В решителния момент обаче, нищо. Изразходваше цялата си енергия предварително. Имаше славата на женкар, защото винаги говореше за жени, с жени, и то по следния начин: „Ще бъдеш моя, не се дърпай. Върви при зъболекаря да ти извади предните зъби“, и тъй нататък, и тъй нататък. Как ви се струва? Можеше да се предвиди, щом ги говореше все такива. Но от думи до дела…

— Когато изложихте пред полицията съмненията си относно миризмата на парфюм, какво ви отговориха?

— Предпочитам да не си спомням. Не беше особено деликатно.

— Спомнете си и ми го кажете.

— Отвратително. „Такива типове, госпожо, с ваше извинение, имат най-невероятни приумици. Едни искат да ги бият, други, хм… да ходят пред тях по голяма или по малка нужда. Защо и мъжът ви да не е имал манията да се залива с парфюм?“

— Според медицинската експертиза имал ли е полово сношение през онази нощ?

— Бяха налице известни признаци на еякулация, но не можеше да се определи дали не е било просто вследствие на предварителна възбуда или нещо повече. След като не откриха слиповете, беше трудно да се установи.

— А женските пликчета?

— Какво искате да кажете?

— Какви бяха?

— Не знам. Не попитах. Опитайте се да ме разберете. Казаха ми женски пликчета, и толкоз.

— Трябва да знам какви са били.

— Не ви разбирам. Какъв модел ли?

— Не. Преди всичко дали са били употребявани, или не, тоест дали когато си ги е пъхнал, или са му ги пъхнали в джоба, са били употребявани или чисти, тоест нови, не носени.

— А аз как мога да разбера това?

— Не вие. Вашият адвокат. Баща ви. Или този приятел тук.

Маркос Нунес сякаш не чуваше за какво става дума. Той разглеждаше или по-скоро душеше книгите по рафтовете. Холът трапезария можеше да побере двайсет двойки, танцуващи рок, но в него никога нямаше да се съберат двайсет двойки, танцуващи рок. По стените — картини от все още малко известни автори: Артигау, Лимос, Жове, Виладеканс и една вече на прага на известността творба на Гиноварт за осемстотин хиляди песети. Класически мебели и авангардно осветление, малък препариран крокодил и мебел оп арт. И никъде нито прашинка. Отвън долиташе провлачен шум — беше прислужницата, която лъскаше дъбовия паркет в коридора, надянала на краката си филцови стъпенки. Госпожа вдовицата Жаума се опитваше да си представи пликчета, които не са нейни. Карвальо се мъчеше да си ги представи на съответното им място върху някое женско тяло.

Чаро откри очи — единственото нещо на нея, което досега бе покрито.

— По това време спи ли се?

В отговор тя грабна чаршафа, за да се завие, но Карвальо вече бе дръпнал завесата и априлската светлина нахлу в стаята.

— Звяр! Блести ми в очите!

Чаро скочи от леглото и се вмъкна в банята, като не пропусна да забие юмрук в стомаха на Карвальо.

— Аз тръгвам, не мога да чакам, докато излезеш.

— Вече съм готова.

— Знам я тая песен. Оставям ти на масичката една снимка и искам да си спомниш най-напред дали ти е бил клиент и дали можеш да питаш за него някоя колежка. Но внимавай, само ако ти е колежка.