Сергей Литвинов - Оскар за смъртоносна роля

Птушко-старши бегло прегледа снимките, после рязко ги отхвърли. Те, кръжейки, паднаха на килима. И закрещя диво, страшно, сякаш беше ранен и молеше — неясно кого — за помощ. Лицето му се бе изкривило едновременно от злобна и от страдалческа гримаса. Устата му бе озъбена, на врата и челото се бяха издули вени…

Ходасевич студено и безстрастно разглеждаше лицето му и съжаляваше само за едно — че не може да го снима така, за да покаже на Таня лицето на страдащия й враг…

Той стана.

Птушко падна в креслото си в позата на дълбока скръб — главата сведена на гърдите, дланите му стискаха челото.

— Къде е нормалният изход от кабинета ти? — с равен глас попита Ходасевич.

Птушко вдигна глава и с невиждащ поглед се взря някъде в пространството.

— Каква гад си ти, Ходасевич… — процеди през зъби той. А после махна с ръка: — Върви натам. — Помисли за секунда и добави: — Няма да те убивам…

— А знаеш ли, Коля — каза полковникът, отваряйки вратата към секретарската стая, — защо Центърът тогава не ти разреши играта с Жюли? — Птушко мълчеше и Ходасевич продължи: — Защото решиха, че си прекалено емоционален! И прекалено доверчив! По-просто казано — че си слабак! Ти си слабак, Коля! — И с тези думи Валерий Петрович излезе от кабинета.

— … Блестящо! — каза Таня. — Ти си го смазал!

— Не зная, не зная дали съм го смазал… — въздъхна Валерий Петрович, — но… Мисля, че такова отмъщение е достатъчно. Няма да наемаме убийци, я!

— Изобщо, смъртта е прекалено леко отмъщение! — произнесе Таня. — Моралните страдания са по-големи от смъртта. Зная това по себе си — намръщи се тя. — Така че, нека се поизмъчи!

— А какво ще правим с Птушко-младши? Той засега остава ненаказан. А както разбрах от разговора със стария, идеята е била негова — да „вземат за актриса“ теб.

— Не разбирам — замислено рече Таня, — нима толкова съм го засегнала с онази история с половината милион?

— Работата не е в това… — поклати глава полковникът. — То е просто моя версия, нямам никакви доказателства, но… Мисля, че всъщност историята с риалити шоуто я е замислил не старият, както твърдеше Анжела, а младият Птушко. Замислил я е не само заради парите. Но и за да натопи собствения си баща. Той добре е разбирал, че това, което правят, е противозаконно. И рано или късно тази история ще изплува. И ще удари първо по баща му, по Птушко-старши.

— Ето ти — своя кръв! — замислено каза Таня.

— Родството по кръв няма никакво значение. Особено за един подлец — отбеляза Валерий Петрович.

— Но защо все пак Птушко-младши е избрал мен за „актриса“?

— Именно защото си моя най-близка роднина. Знаел е от думите на баща си, че аз съм достоен противник. И още отначало е разбирал, че ще разнищя тази история. И твоето участие в шоуто няма да го простя на баща му. А за по-сигурно, той в края на краищата ми е изпратил своята любовница Анжела. И тя ми разказа всичко подробно, всеки детайл от разказа й красноречиво говореше, че за всичко е виновен Птушко-старши… И „изповедта“, която тя вдъхновено ми изложи, е била типичен компромат за стария й любовник. Така че слуховете за моята мъжка неотразимост — полковникът се усмихна — са силно преувеличени!

— Аз само едно не разбирам… — все така замислено продължи Таня. — Ясно ми е, че поиска да направя аварията с Анжела, за да я отделиш от Птушко-старши. За да можеш спокойно да си поговориш с него. За да не се върти тя в клуба край него. Но защо в колата, докато чакахме милиционерите, трябваше да включа „заглушителя“ за мобилни телефони?

— Не исках Птушко-старши веднага след разговора ни пръв да поговори с Анжела и веднага да започне да й предявява претенции. Нали знаеш, че една жена винаги ще успее да излезе суха от водата. Влюбеният човек, особено ако е старец, е сляп… Така че тя напълно е могла да го убеди, че е невинна като гълъбица. А, не! Нека моят приятел Николай първо да поговори със сина си и да си изяснят отношенията! Не се и съмнявам, че първото нещо, което е направил, след като си отидох, е да го повика при себе си. И не е чакал дълго. Птушко-младши се въртеше също там, на приема в „Целина“, видях го. Трябвало му е само да пресече улицата, за да застане пред страшния поглед на баща си…

В този момент (впоследствие Таня, припомняйки си, си мислеше: „Като по поръчка!“) се чу телефонен звън. Звънеше джиесемът на пастрока й. Те решиха, че вече могат да свалят табуто и да се обадят. Валерий Петрович вдигна.

— Да, Леночка — каза той, обаче по-нататък се ограничи само с кратки реплики, така че нито по тях, нито по безстрастното лице на пастрока си, Таня можа да си състави някакво мнение за характера на разговора.