Остин Фриман - Глинената маймуна

— Аз мисля, сър — отговори натъртено Полтън, — че ще бъде много по-удобно и по-интимно в собствената ви трапезария, а освен това ще имате и по-добра вечеря. Ако ме оставите да се заема с приготовленията, ще се постарая да се гордеете с мен.

Усмихнах се на усърдието на Полтън. Той винаги и по всяко време с най-голямо удоволствие се грижеше за удобствата на Торндайк и приятелите му. Като оставим настрана обаче тези алтруистични мотиви, бях сигурен, че в този случай „приготовленията“ ще включат някои много ефикасни средства, които да му дадат възможност да се наслади на разказа.

— Отлично, Полтън — каза Торндайк. — Оставям тази работа във ваши ръце. Няма да е лошо да се срещнете с доктор Олдфийлд и да разберете кой ден ще му е удобно да дойде, след което тържествено ще приключим със случая Ганет.

Поканата, отправена към Олдфийлд, бе съвсем навременна, защото той тъкмо се готвеше да излезе в отпуск и вече си беше намерил заместник. Тъй че в определената вечер той пристигна в прекрасно настроение, като свободен човек, върху чиито рамене не тежи заплахата от спешно повикване.

Изкусните приготовления на Полтън, направени, с цел да чуе и той нещо, се оказаха ненужни, защото ние с Торндайк настояхме да вечеря заедно с нас като наш колега, какъвто той действително бе станал през последните години, а не като прислужник, за какъвто все още се обявяваше. Защото постепенната промяна в неговото положение от прислужник към приятел бе настъпила естествено и незабелязано. Полтън бе човек с добри маниери, а що се отнася до интелекта му, с удоволствие бих разменил мозъка си с неговия.

— Толкова ми е приятно — каза Олдфийлд, докато заемаше мястото си на масата и я оглеждаше одобрително, — и е много мило от ваша страна, сър, да ме поканите на тържеството, особено като знаете какъв глупак бях и каква каша забърках с участието си в тази история.

— Никаква каша не сте забъркали — каза Торндайк.

— Хубава работа, сър — подсмихна се Олдфийлд, — аз допуснах всички възможни грешки, никой не може да направи повече грешки от мен.

— Несправедлив сте към себе си, Олдфийлд — възрази Торндайк, — очевидно не разбирате, че вие всъщност разкрихте престъплението.

Олдфийлд остави ножа и вилицата и впери очи в Торндайк.

— Аз да съм го разкрил! — възкликна той и продължи: — Сигурно имате предвид откриването на останките. Но това можеше да направи всеки глупак. Те си стояха там и аз просто бях първият, който влезе в ателието.

— Не съм много сигурен — каза Торндайк. — Има нещо вярно в това, което ви е казал Бланди. Само окото на специалиста е могло да забележи веднага, че се е случило нещо необичайно. Повечето хора нямаше да открият нищо нередно. Но не за това става дума. Искам да кажа, че този, който направи откритието, довело ни до истинската причина за престъплението и до намирането на престъпника, сте вие.

Олдфийлд недоверчиво поклати глава и погледна към Торндайк, сякаш молеше за по-подробно обяснение.

— Искам да кажа, че тук имахме престъпление, замислено внимателно и изкусно и подготвено подробно с възхитително въображение и предвидливост. Била е допусната само една-едничка грешка и ако не бяхте вие, тази грешка щеше да остане незабелязана, а замисленият план — изпълнен съвсем точно. Както знаете, този престъпен план почти успя.

Олдфийлд все още изглеждаше озадачен и с право, защото знаеше, че всичките му изводи са били погрешни, а и аз като него нямах представа какво иска да каже Торндайк.

— Може би ще ми обясните малко по-подробно в какво се състои откритието ми? — предложи Олдфийлд.

— Не сега — отговори Торндайк, — след малко ще анализираме случая. Тогава ще ви стане съвсем ясно.

— Надявам се, че е така — каза Олдфийлд колебливо. — Но бих казал, че цялото откритие е ваше, сър. За мен то беше като гръм от ясно небе, пък и за инспектор Бланди. Той сигурно е страшно ядосан, задето изпуснахме престъпника.

— Да — казах аз, — така е. Наистина нямахме късмет. Ганет трябваше да бъде изправен пред съда и обесен.

— Все пак не съжалявам — каза Олдфийлд, — щеше да бъде ужасно за бедната мисис Ганет.

— Да — съгласи се Торндайк, — и съдът, и бесилото щяха да погубят живота й. Склонен съм да приема, че самоубийството или нещастният случай е за добро, особено след като има признаци на сърдечни и близки отношения между мисис Ганет и нашия приятел Линъл. Човек е доволен, че бъдещето й носи обезщетение за всички тревоги и изпитания, които трябваше да изживее.