Остин Фриман - Глинената маймуна

— А сега да видим какво е било увито в този памук — каза Торндайк.

Той остави настрана бургията и като вдигна внимателно фигурката, изправи я на масата; отвътре изпадна малък пакет, обвит с вестник и завързан с конец. Като преряза конеца, той постави пакета върху масата и го разтвори, докато ние с Полтън с любопитство протягахме вратове. Предполагам, че и двамата знаехме донякъде какво може да се очаква и аз можех по-точно да предполагам от Полтън, но действителността далеч надмина очакванията ми, а що се отнася до Полтън, за известно време той изгуби и ума, и дума. Но само за малко, защото след като дойде на себе си, той развълнувано възкликна, вперил поглед в пакета:

— През целия си живот не съм виждал подобно нещо! Петнайсет диаманта и всеки от тях е уникален! Погледнете колко са големи! Това малко пакетче сигурно струва цяло състояние!

— Около десет хиляди — каза Торндайк. — Това е пазарната им цена и към нея можете да прибавите три човешки живота — не към тяхната стойност, разбира се, а към цената.

— Виждам, че според вас това са диамантите на Кемпстър — казах аз.

— Едва ли е въпрос на предположение — отвърна той. — Фактите изключват всяка друга възможност. Това беше един начин да изпробвам моята хипотеза за престъплението. В тази фигурка очаквах да намеря петнайсет големи диаманта. Е, отворихме я и ето ги петнайсетте големи диаманта. Тази фигурка е принадлежала на Питър Ганет и каквото и да е имало вътре, то е било сложено там от него, както се вижда от печата върху основата, където е и подписът му. Доказахме, че Питър Ганет е убиецът на полицая и че убиецът безспорно е откраднал диамантите на Кемпстър; а тези диаманти отговарят по брой и описание на откраднатите. Разбира се, няма да оставим всичко на приликата. Кемпстър ми даде подробно описание на диамантите, включително и теглото на всеки от тях и, разбира се, теглото на всичките заедно. Едва ли е необходимо да теглим всеки камък поотделно, ако претеглим всичките, ще установим, че общото им тегло е точно толкова, колкото ни го е дал Кемпстър, и дори ученият ми, скептично настроен приятел ще се съгласи, че това несъмнено са същите диаманти.

Тактично се опитах да отрека приписания ми скептицизъм, но се съгласих, че си струва да се направи проверката и когато Торндайк внимателно загърна пакета, всички влязохме в химическата лаборатория, където Полтън вдигна стъкления капак на везната и провери точността й.

— Каква тежест да поставя, сър? — попита той.

— Мистър Кемпстър назова общо тегло двадесет и пет грама. Нека опитаме с толкова.

Полтън избра необходимите тежести и след като Торндайк ги провери, те бяха поставени на блюдото, а на другото сложихме диамантите, за да се изравни везната. После Полтън тържествено затвори стъкления капак и бавно освободи рамото; когато везната се издигна, стрелката се закова на косъм от нулата.

— Мисля, че е достатъчно убедително; тези диаманти са били откраднати от Кемпстър — каза Торндайк.

— Да — съгласих се аз, — във всеки случай поне за мен е ясно. И какво предлагате да правим с тях? На Кемпстър ли ще ги върнем?

— Не — отговори той, — мисля, че не е редно. Откраднатото имущество трябва да се предаде в полицията, дори ако собственикът е известен. Ще предам тези диаманти на пълномощника на полицията, ще му обясня положението и ще взема разписка. След това ще уведомя Кемпстър и ще го оставя да си ги прибере. Няма да има никакви затруднения, защото полицията притежава подробно описание на камъните. И с това работата ще приключи, доколкото засяга мен. Преизпълних задълженията си към Кемпстър и доказах, че мисис Ганет не би могла да е съучастница в убийството. Това бяха целите на моето разследване, ако не смятаме интереса ми към самия случай, но сега и той е задоволен, остава само да изпеем Nunc Dimittis и да отпразнуваме скромно успеха.

— Има още една подробност — рекох аз. — Днешните събития доказаха, че вашата хипотеза за престъплението е правилна, но не ни показаха как сте стигнали до нея и аз имам само най-бегла представа. Може би празненството ще включи и един подробен разказ за целия случай.

— Нямам нищо против — отвърна той. — За мен ще бъде много интересно да проследя разследването още веднъж — и ако това интересува вас и Олдфийлд — той непременно трябва да присъства — тогава всички ще бъдем доволни.

Торндайк помълча, забелязвайки натъженото лица на Полтън, и продължи:

— Една вечеря в ресторант едва ли ще свърши работа, ако предвиждаме и дълъг поверителен разговор. Как мислите, Полтън?