Остин Фриман - Глинената маймуна

С тези думи той и сержантът тръгнаха към колата, придружени от мистър Санкрофт, който закрепи бележка на входната врата, затвори я и заключи. После се върна в стаята и тъжно огледа разрухата, царяща в Народния музей на съвременното изкуство.

— Един бог знае кой ще плаща за всички тези повреди — каза той. — Седем счупени витрини, счупен е носът на мадоната на Израил Попоф. Ужасна история, а и тая проклета статуя — моля за извинение, — която е причина за цялата неразбория, още стои в една от малкото здрави витрини. Ама скоро ще я махна оттук — само се питам какво, за бога, да правя с нея. Тая ужасна вещ сега май е ничия собственост.

— Тя е собственост на мисис Ганет — каза Торндайк. — Мисля, че е най-добре, аз да се погрижа за нея, ще й я предам лично. Ще ви оставя разписка.

— Изобщо не се тревожете за разписки — каза Санкрофт, като вадеше ключовете и радостно отключваше витрината. — Приемам ви за пълномощник на мисис Ганет и съм твърде щастлив да се отърва от това нещо. Да ви го завия ли?

— Не е нужно — каза Торндайк, вдигайки от пода чантата на Ганет, където тя бе паднала, когато започна борбата. — Ще я сложа тук, а вътре сигурно има нещо за увиване.

Той отвори чантата и видя вътре дебел вълнен шал, извади фигурката от отворената витрина, внимателно я положи в гънките на шала и затвори чантата.

С това нашата работа приключи и като разменихме още няколко думи с разтревожения Санкрофт и набързо си взехме сбогом с мистър Снупър, придружихме първия до вратата, и излязохме навън.

Любителите на парадокса ни убеждават, че винаги се случва неочакваното. Но това е, меко казано, преувеличение. Понякога се случва и очакваното. Така стана например и този път; щом влязохме в преддверието на нашето жилище, след като се завърнахме от музея, и се заизкачвахме по стълбата, аз очаквах, че Торндайк ще подмине вратата на всекидневната и ще отиде направо в лабораторията. И той направи точно така. Упъти се направо към голямото помещение и като поздрави Полтън, остави на масата чантата на Ганет.

— Няма да ви безпокоим, Полтън — каза той, забелязвайки, че помощникът ни упорито лъска зъбците на счупена часовникова котва. Но Полтън вече бе забил въпросителен поглед в чантата и като свърза появата й със странната ни разходка, очевидно надуши нещо по-вълнуващо от часовникарството.

— Не ме безпокоите, сър — каза той, като постави котвата върху плота на шлифовъчния струг и многозначително погледна чантата.

— Часовникът е за свободното време. Мога ли да ви помогна с нещо?

Торндайк признателно се усмихна и като разтвори чантата, внимателно извади фигурката и я постави на масата.

— Е, Полтън, какво бихте казали за това произведение на изкуството? — запита той.

— Господи! — възкликна Полтън, като разглеждаше фигурата с явно неодобрение. — Много е грозна! От коя част на света е? Изглежда, е от някой тихоокеански остров.

Торндайк вдигна статуетката и като я обърна с дъното нагоре, даде я на Полтън, който я разгледа учудено:

— Ама тя май е правена от цивилизован човек! — възкликна той. — Това са английски букви, макар че не различавам знаците.

— Тя е направена от англичанин — каза Торндайк. — Ала не намирате ли у нея нещо неестествено, като оставим настрана уродливостта й?

Полтън изучаваше дълго и задълбочено основата, обърна фигурката и я разгледа подробно, накрая почука с кокалчето на пръста си по нея, като слушаше внимателно звука.

— Мисля, че не е плътна, макар че е с много дебели стени — каза той.

— Не е плътна — каза Торндайк, — това сме установили вече.

— Тогава не мога да проумея — каза Полтън. — Фигурката, изглежда, е от обикновена глина. Но това е невъзможно, щом е куха. Никъде няма отвор. Невъзможно е да е била изпечена цяла без отвор. Би се пръснала на парчета.

— Да — съгласи се Торндайк, — това е въпросът. Но погледнете основата още веднъж. Какво бихте казали за бялата глазура, върху която се намира подписът?

Полтън отново го разгледа, а накрая си помогна и с часовникарска лупа.

— Не знам какво да мисля — каза той. — Изглежда малко като глазура, но мисля, че не е. Не виждам как е възможно това. Какво би могло да бъде, сър?

— Подозирам, че е някакъв вид твърда бяла спойка, вероятно кийнов цимент, покрит с прозрачен лак.

Полтън вдигна очи към него и изразителното му лице се озари от свойствената му усмивка, която го покри цялото с бръчици.