Остин Фриман - Глинената маймуна

Незабавно изтичах през столовата към входната врата и когато излязох навън, видях човек, който бързо крачеше надолу по алеята. Когато изтичах, той бе стигнал почти до края й и като ме чу, хукна, зави край ъгъла и изчезна. Втурнах се с всички сили по алеята и като стигнах пътя, успях да го видя в далечината как бяга с всички сили към полето. Последвах го толкова бързо, колкото можех, но видях, че взема преднина. И когато завих по Баскоум Авеню, забелязах един полицай, който минаваше наблизо. Дадох му знак и щом дотича, разказах му съвсем накратко за случилото се; тъй като крадецът още се виждаше, той хукна след него. Аз го последвах, доколкото можех, но вече се задъхвах и не успявах да го догоня. Видях как крадецът побягна по пътя и се прехвърли през портата и го изгубих от погледа си.

Реших, че е безполезно да ги следвам, затова се върнах обратно в града да търся помощ. На главната улица срещнах полицая Уеб и му разказах какво се случи. Отправихме се към мястото, където бе изчезнал крадецът. Прехвърлихме портата, прекосихме една ливада и навлязохме в гората, но там се изгубихме, тъй като бяхме изпуснали пътеката. Докато пресичахме ливадата, чухме полицейска свирка откъм гората, а когато навлизахме в нея, чухме я още веднъж. Ала не успяхме да определим откъде идва звукът, а и пътя не успяхме да намерим.

Доста време след това чухме три продължителни изсвирвания и в същия момент забелязахме блещукаща светлинка, така че хукнахме към нея — всъщност хукна полицаят, защото аз бях доста изтощен. Накрая намерих пътя и видях доктор Олдфийлд да стои до покойния, който лежеше на земята. Полицаят Уеб предложи да взема колелото на доктор Олдфийлд и да отида до полицейския участък, а докторът ми даде фенерчето си да осветявам пътя до портата, където си бил оставил колелото. Когато стигнах до портата, там нямаше и следа от велосипед, така че се върнах и казах това на полицая, а той реши да отиде сам до участъка и се върнахме заедно през гората. Като стигнахме до ливадата, той избърза напред, а аз се прибрах вкъщи.

— Значи отидохте в трапезарията. И колко време ви нямаше в кабинета? — попита съдия-следователят.

— Според мен около две минути. Не повече от три.

— Казахте, че прозорецът на кабинета е бил затворен, когато сте излезли. Беше ли спуснат райберът?

— Не, горното прозорче не беше затворено. Отворих го, като влязох в кабинета след вечеря, тъй като вечерта бе топла, а в стаята бе доста задушно.

— Бяха ли спуснати транспарантите?

— Транспаранти няма, само две плътни пердета. Когато влязох, бяха спуснати, но ги дръпнах малко, за да отворя прозореца и е възможно да съм ги оставил така; всъщност сигурен съм, че ги оставих така.

— Мислите ли, че някой минувач е могъл да погледне в стаята?

— Да. Кабинетът е на първия етаж — на около два фута от земята — и первазът на прозореца е на височината на рамото ми, така че отвън човек много лесно може да погледне в стаята.

— Прозорецът към главната алея ли гледа?

— Не, към пътеката, която води към задната част на къщата.

— Сигурно не сте чули да се отваря прозорецът?

— Не, не бих могъл да го чуя от столовата. Той се отваря много леко. Всички панти на прозорците ми са смазани, за да не скърцат.

— На лесно място ли бяха диамантите?

— Да, лежаха на масата на купчинка върху парче черно кадифе.

— Скъпи ли бяха?

— Доста скъпи. Цялата пратка е около десет хиляди лири. Петнайсет диаманта, и всичките са изключителни екземпляри.

— Бихте ли могли да ги познаете, ако ги намерим?

— Лесно мога да позная цялата пратка, а мисля, че мога да разпозная и отделните камъни. Претеглих ги един по един, а също и всички заедно и ги описах, дал съм копие на полицията.

— Беше ли взето нещо друго, освен диамантите?

— Нищо, дори и хартията. Крадецът сигурно ги е сграбчил и ги е пуснал в джоба си.

С това показанията на мистър Кемпстър свършиха. Някои от съдебните заседатели искаха да чуят повече подробности за диамантите, но съдия-следователят учтиво им напомни, че разследването се занимава не с грабежа, а с убийството на полицая Алфред Мърей. Тъй като нямаше други въпроси, показанията бяха прочетени и подписани и свидетелят бе освободен.

Заех мястото на мистър Кемпстър и следвайки хронологията на събитията, започнах като него показанията си с разказ. Не е необходимо да повтарям и него, и въпросите, които го последваха, тъй като вече ви разказах за моето участие в тази история. Нито пък е необходимо да повтарям показанията на Уеб, защото почти се покриваха с тези на Кемпстър. Когато полицаят се оттегли, извикаха името на доктор Джеймс Тансли и хирургът, когото срещнах в болницата, излезе отпред.