Остин Фриман - Глинената маймуна

Най-сетне безкрайното, както ми се стори, бдение завърши. Долу от пътя се чу ясният звън на камбанката на линейка и сред крайпътните дървета светнаха фарове. След това ярката светлина на два мощни фара освети полето, като очерта ясно силуетите на купчините дърва, което ми подсказа, че линейката минава портата. Наблюдавах как светлината на фаровете става все по-силна с всеки изминат миг, видях ги да изчезват зад купчините и след това да се появяват пак, докато автомобилът напредваше по коларския път и накрая зави по пътечката.

Той спря на няколко крачки от мястото, където лежеше раненият, и от него веднага изскочиха няколко души, между които един полицейски инспектор и полицаят, който бе тръгнал с Кемпстър. Инспекторът ме поздрави учтиво и като гледаше лежащия си подчинен с голяма загриженост, ми зададе няколко въпроса, докато двама униформени мъже извадиха носилка и я поставиха до ранения. Помогнах им да го положат в носилката и да го настанят в линейката. След това се качих и аз, докато обръщаха колата, а инспекторът дойде, за да погледне още веднъж пострадалия.

— Няма да дойда с вас, докторе — каза той. — Имам на разположение взвод полицаи със силни фенери, ще претърсим гората.

— Но човекът почти сигурно е изчезнал с моето колело — казах аз.

— Знам — отговори той. — Ние няма да търсим него. Трябва ми палката на тоя нещастник. Ако крадецът е успял да му я измъкне от ръцете, по нея сигурно ще има отпечатъци. Във всеки случай надявам се да е така, защото това е единствената ни възможност да го идентифицираме.

И тъй като линейката бе готова за тръгване, той се обърна и докато се движехме към коларския път, видях го да влиза заедно с полицая и трима цивилни в гората, която бе осветена от фенерите на петимата с ярка, почти дневна светлина.

Излязохме на пътя и линейката за кратко време стигна до болницата. И все пак пътуването не беше продължило малко. Когато носилката бе внесена в кабинета за спешни случаи и поставена на масата, още първият тревожен поглед показа, че мъждукащата свещ на живота му е угаснала. Хирургът, повикан по телефона, напразно мереше пулса и прислушваше сърцето. Горкият полицай Мърей — това бе името му — бе изпълнил последния си служебен дълг.

— Лоша работа — каза хирургът, като остави слушалката и прокара пръст по вдлъбнатината на черепа на мъртвия, — но се съмнявам, че щяхме да направим нещо, дори да го бяхте докарали жив. Ударът е бил страхотен. Другият е постъпил глупаво, като е ударил толкова силно, защото сега ще бъде обвинен в предумишлено убийство — разбира се, ако го хванат. Надявам се, че ще го хванат.

— И аз също, но се съмнявам, че ще успеят. Изглежда, е намерил колелото ми и е избягал с него, а сигурно и никой не го е видял отблизо, за да го разпознае.

— Хм — изсумтя хирургът. — Жалко! Ама и вие нямате късмет, макар да съм сигурен, че ще ви върнат колелото. Междувременно бих могъл да ви закарам с колата си.

С радост се съгласих и като погледнахме за последен път мъртвия полицай, излязохме заедно, за да се приберем всеки у дома си.

На четвъртия ден след моето приключение получих призовка да присъствам на съдебното разследване — което бе поотложено, за да може полицията да събере всички възможни факти — и своевременно се явих в малката зала на кметството, където се водеше разследването. Когато влязох, уводната част беше свършила, но бях тъкмо навреме за встъпителната реч на съдия-следователя, отправена към съдебните заседатели. Тя бе съвсем кратка и не съдържаше нищо повече от неговото предварително обявено намерение да изслуша показанията според хронологичния им ред — което ми се стори много разумно, — тъй като трагедията щеше да се разкрие постепенно. Пръв беше мистър Артър Кемпстър, който по молба на следователя започна да разказва за известните нему събития.

— Аз съм търговец на диаманти, имам кантора в Хатън Гардън и частно жилище в Хоторнс, Нюингстед. В петък, шестнайсети септември, се завърнах от Холандия и от Харидж пристигнах направо в Хоторнс. В Амстердам купих пратка диаманти — бяха в книжен пакет, сложих ги във вътрешния джоб на жилетката си, когато пристигнах съвсем навреме за вечеря. След като вечерях, отидох в кабинета си да разгледам диамантите и да ги претегля на специалните везни, които имам за целта. Когато свърших с тегленето и ги разгледах един по един, прибрах везните и потърсих лупата, с която обикновено проверявам как са шлифовани камъните. Но не можах да я намеря. Спомних си, че съм я използувал в трапезарията, която е до кабинета ми, затова отидох да проверя дали не е там. Скоро я намерих и се върнах в кабинета. Но когато се приближих до масата, на която бях оставил диамантите, за мое учудване видях, че са изчезнали. Тъй като никой не би могъл да влезе в кабинета през вратата, погледнах към прозореца — видях, че е отворен, макар да беше затворен, когато отидох в столовата.