Агата Кристи - Илюзия с огледала

— Но, разбира се — допълни мис Марпъл, — Луис Сероколд вече е бил подготвен за това развитие на нещата. Всичко е било планирано. Бил е доведен младият човек, който е трябвало да играе ролята на Едгар Лоусън в къщата. Естествено имало е и истински Едгар Лоусън — в случай, че полицията реши да прегледа досието му. Фалшивият е знаел съвсем точно какво трябва да прави — да се преструва на шизофреник, страдащ от мания за преследване… И да осигури на Луис алиби за две съдбоносни минути…

Следващата стъпка също е била внимателно планирана. Версията, че някой се опитва да отрови теб, Кари Луиз. Всъщност, като се замислим, тя се основаваше единствено на твърдението на Луис, че Кристиян Гулбрандсен му е казал за това, и на няколкото реда, които е добавил в края на писмото му, докато е чакал да дойде полицията. Не е било трудно да се сложи арсеник в лекарството ти. За теб не е имало никаква опасност — след като той е можел да ти попречи да го изпиеш. Кутията с шоколадовите бонбони е само допълнителен щрих към картината… И, разбира се, в началото бонбоните не са били отровени… Само тези, които е подменил, непосредствено преди да я предаде на инспектор Къри.

— И Алекс се е досетил — каза Кари Луиз.

— Да. Затова е събрал изрязаните ти нокти. По тях може да се разбере дали човек е поемал арсеник в продължение на дълъг период от време.

— Горкият Алекс, горкият Ърни!

Последва кратка тишина. Замислиха се за Кристиян Гулбрандсен, за Алексис Рестарик, за момчето Ърни — и за това колко бързо убийството може да деформира и изврати човек.

— Но — добави епископът — Луис е поел голям риск, като е накарал Едгар да му стане съучастник… Дори и по някакъв начин да го е държал в ръцете си…

Кари Луиз поклати глава.

— Не просто го държеше в ръцете си. Едгар му беше предан.

— Да — отбеляза мис Марпъл. — Като Лионард Уайли и баща му. Чудя се дали… — Тя замълча деликатно.

— Предполагам си забелязала приликата — кимна Кари Луиз.

— Значи си знаела през цялото време?

— Досещах се. Известно ми беше, че някога Луис е имал кратка връзка с някаква актриса. Преди да се запознаем. Той сам ми разказа за това. Не е било сериозно. Тази жена била твърде алчна и не се е интересувала от него, но изобщо не се съмнявам, че Едгар е син на Луис.

— Да. Това обяснява всичко…

— И накрая пожертва живота си заради него — добави Кари Луиз и погледна умоляващо епископа. — Наистина го направи.

Последва кратка пауза и тя продължи:

— Радвам се, че свърши така… Че се опита да спаси момчето… Хората могат да бъдат едновременно много добри и много лоши. Винаги съм знаела, че това е вярно за Луис… Но… той ме обичаше истински. Аз също го обичах.

— Подозираше ли го? — попита мис Марпъл.

— Не. Защото бях объркана заради историята с отравянето. Знаех, че Луис никога не би направил подобно нещо, и все пак в писмото на Кристиян пишеше, че някой се опитва да ме отрови… И си помислих, че всичко, което съм мислила за хората, трябва да е било погрешно…

— А когато бяха убити Алекс и Ърни? Тогава започна да го подозираш, нали?

— Да — отговори Кари Луиз. — Защото знаех, че никой, освен Луис не би се осмелил да направи такова нещо. И започнах да се боя от това, което би могло да последва…

Тя потрепери.

— Възхищавах се от Луис. Възхищавах се от… как да го нарека? От добротата му. Но си давам сметка, че ако си… добър… трябва също така да се задоволяваш с това, което имаш.

— Това — каза епископът — е нещото, което винаги ме е възхищавало у теб.

Хубавите сини очи изведнъж се отвориха широко, изпълнени с изненада.

— Но аз не съм хитра, за да бъде иначе! И не съм кой знае колко добра. Мога единствено да се възхищавам на чуждата доброта.

— Мила Кари Луиз — каза мис Марпъл.

— Мисля, че баба се чувства съвсем добре с нея — говореше Джина. — Сега леля Милдред изглежда много по-мила. Не е така странна, ако разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам — отговори мис Марпъл.

— Така че с Уоли ще заминем за Щатите след около две седмици.

Джина погледна косо съпруга си.

— Ще забравя всичко за Стонигейтс, за Италия и миналото си и ще стана стопроцентова американка. Синът ни ще стане истински янки. Нима мога да направя нещо повече от това, Уоли?

— Разбира се, че не можеш, Кейт — каза мис Марпъл.

Уоли, усмихнат приветливо на възрастната жена, която изглежда бе започнала да бърка имената, я поправи:

— Джина, не Кейт.

Но Джина се засмя.