Агата Кристи - Неочакваният гост

Сержантът едва си поемаше дъх, когато отговори:

— Трябва да ви кажа нещо ужасно.

Старкуедър му помогна да влезе вътре, а той залитна към табуретката и се свлече върху нея.

Инспекторът бързо отиде при него.

— Ръката ти! — извика той.

— Аз ще се погрижа — промърмори Старкуедър.

Той хвана ръката на Кадуолъдър и свали подгизналата вече от кръв носна кърпа, после бръкна от един джоб своята собствена и се зае да го превързва.

— Навън падна мъгла — започна да разказва Кадуолъдър. — Почти нищо не се виждаше. Той стреля по мен. Ей там, нагоре по пътя, на границата с гората.

С ужасено лице Лора се изправи и отиде до стъклените врати.

— Стреля по мен на два пъти — казваше в този момент сержантът — и втория път ме улучи.

Мис Бенет внезапно стана и закри уста с ръка.

— Опитах се да му взема пистолета — продължи сержантът, — но, нали разбирате, раната ми пречеше…

— Да, и какво стана? — подкани го инспекторът.

— Пръстът му беше на спусъка — изохка сержантът — и пистолетът гръмна. Простреля се в сърцето. Мъртъв е.

Всички замълчаха, потресени от изявлението на сержант Кадуолъдър. Лора вдигна ръка към устата си, за да сподави един вик, после бавно отиде до бюрото и седна на стола, втренчила поглед в пода. Мисис Уоруик сведе глава и се облегна на бастуна си. Объркан, Старкуедър закрачи из стаята.

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — попита инспекторът.

— Напълно — отговори сержантът. — Бедният младеж! Крещеше предизвикателно към мен и после изпразни пистолета си, сякаш му беше приятно.

Инспекторът отиде до стъклената врата.

— Къде е той сега?

— Ще дойда с вас и ще ви покажа — отвърна сержантът, като се изправи усилие.

— Не, ти по-добре остани тук.

— Вече съм добре — настоя сержантът. — Ще издържа, докато се върнем в участъка. — Излезе на терасата, като леко залиташе. Погледна към останалите и на лицето му се изписа дълбока скръб, когато произнесе оперено: — „Навярно човек не би се боял едва когато е мъртъв“. Поуп. Александър Поуп.

Той поклати глава и бавно се отдалечи.

Инспекторът се обърна към мисис Уоруик и другите.

— Просто не мога да ви кажа колко съжалявам, но може би е добре, че стана така — рече той и последва сержанта в градината.

Мисис Уоруик го наблюдаваше, докато се отдалечаваше.

— Добре, че стана така значи! — каза тя със смесица от гняв и отчаяние.

— Да, да — въздъхна мис Бенет. — Наистина е по-добре. Сега вече е на свобода, бедното момче. — Тя отиде да помогне на мисис Уоруик да стане. — Елате, скъпа, елате, всичко това ви дойде твърде много.

Старата дама я погледна невиждащо.

— Аз… аз ще отида да си полегна — промърмори тя, докато мис Бенет я подкрепяше към вратата. Старкуедър отиде да я отвори и после извади от джоба си един плик, който подаде на мисис Уоруик.

— Мисля, че е най-добре да си го вземете — предложи той.

Тя се обърна на прага и взе плика.

— Да — отвърна тя. — Да, сега вече няма нужда от това.

Старкуедър точно се накани да затвори вратата, когато видя, че Ейнджъл отива при Лора, която продължаваше все така да седи на бюрото. Тя не се обърна, когато той се приближи.

— Мога ли да кажа, мадам — обърна се към нея Ейнджъл, — колко съжалявам. Ако има нещо, което мога да сторя, трябва само да…

Без да вдига поглед към него, Лора го прекъсна:

— Няма да имаме повече нужда от теб, Ейнджъл — каза тя студено. — Ще получиш чек за изработеното и бих искала още днес да напуснеш дома.

— Да, мадам. Благодаря ви, мадам — отвърна Ейнджъл с привидно равнодушие, после се обърна и излезе. Старкуедър затвори вратата след него.

В стаята вече беше почти тъмно, а последните слънчеви лъчи хвърляха сенки по стените. Старкуедър погледна Лора.

— Няма да го съдите за изнудване, така ли? — попита той.

— Не — отвърна Лора безучастно.

— Жалко. — Той отиде при нея. — Е, предполагам, че е най-добре вече да си вървя. Ще ти кажа сбогом. — И млъкна. Лора все така не вдигаше поглед към него. — Не се разстройвай прекалено! — добави той.

— Аз вече съм разстроена — отвърна тя развълнувано.

— Защото обичаше момчето? — попита Старкуедър.

Тя се извърна към него.

— Да. А и защото сбърках. Знаеш ли, Ричард беше прав. Бедният Жан трябваше да бъде изпратен някъде. Щеше да е затворен и нямаше да навреди на никого. Аз бях тази, която не искаше. Затова, всъщност, аз съм виновна за смъртта на Ричард.

— Стига, Лора, да не драматизираме нещата! — сопна се Старкуедър. Той отиде при нея. — Ричард беше убит, защото сам си го е търсел. Можел е да прояви елементарна любезност към момчето, нали? Не се терзай. Сега трябва да гледаш своето щастие. „И най-после те заживели щастливо“, както се казва в приказките.