Агата Кристи - Неочакваният гост

— Ами… така както сме замислили нещата със стария Мак еди-кой си — бащата на момчето, което Ричард е прегазил… по-вероятно е той да се появи с гръм и трясък, обзет от желание за отмъщение, бълващ огън и жупел и със свое собствено оръжие, готов за стрелба. Но в края на краищата, човек може да интерпретира случая и другояче, при това давайки съвсем правдоподобно обяснение. Убиецът… който и да е той… влиза с взлом. Събудилият се току-що Ричард грабва пистолета си. Другият му го изтръгва и стреля. Признавам, че звучи малко натъкмено, но ще трябва да се задоволим с това. Ще се наложи да поемем известен риск, просто не можем да го избегнем.

Той остави пистолета на масата до инвалидната количка и отиде при Лора.

— Така — продължи после, — за всичко ли помислихме? Надявам се фактът, че е бил застрелян четвърт час или двадесет минути по-рано, няма да е известен, докато не пристигне полицията. Няма да им е лесно да карат в тази мъгла по тези пътища. — Той отиде до френския прозорец, вдигна завесите и поглед на дупките от куршум в стената. — „Р. У“ Много добре. Ще се опитам да сложа точката на „У“-то.

Старкуедър пусна завесите и се върна при Лора.

— Когато чуете изстрела — започна да я инструктира той, — ще се направите на разтревожена и ще доведете мис Бенет… или когото вземете със себе си тук долу. Твърдите, че нищо не знаете. Легнали сте си, после сте се събудили със силно главоболие, отишли сте да търсите аспирин… и това е всичко, което можете да кажете. Ясно?

Лора кимна.

— Хубаво — рече Старкуедър. — Останалото оставете на мен. Сега по-добре ли се чувствате?

— Да, така мисля — прошепна Лора.

— Тогава вървете и изиграйте ролята си — нареди й той.

Лора се поколеба.

— Не е необходимо… да правите това — отново настоя тя. — Не е нужно. Не бива да се намесвате!

— Хайде, стига вече — възрази Старкуедър. — Всеки си има свой начин да… как го казахме одеве… да се забавлява и играе. Вие се забавлявахте и поиграхте, застрелвайки съпруга си. Сега е мой ред да се позабавлявам и играя. Нека просто допуснем, че винаги съм имал скрит копнеж да разбера как бих се справил с някоя криминална загадка в истинския живот. — Той бързо й се усмихна успокоително. — Така, ще можете ли сега да направите това, което ви казах?

Лора кимна.

— Да.

— Хубаво. О, виждам че носите часовник. Добре. Колко часа показва?

Лора му подаде часовника си и той свери своя по нейния.

— Малко след без десет — отбеляза той. — Давам ви три… не, четири минути. Четири минути да идете в кухнята, да напъхате вестника в бойлера, да се качите по стълбите, да си облечете халата и да идете при мис Бенет или когото си изберете. Смятате ли, че можете да направите всичко това, Лора? — Той й се усмихна окуражително.

Лора кимна.

— Така — продължи Старкуедър. — Точно пет минути преди полунощ ще чуете изстрела. Тръгвайте!

Тя се упъти към вратата, обърна се и го погледна, несигурна в себе си. Старкуедър прекоси стаята, за да й отвори вратата.

— Няма да ме разочаровате, нали? — попита той.

— Няма — тихо отговори Лора.

— Добре.

Тя точно се накани да излезе, когато Старкуедър видя, че сакото й лежи на канапето. Повика я обратно и усмихнато й го подаде, тя излезе, а той затвори вратата след нея.

След като затвори вратата след Лора, Старкуедър спря за миг, размисляйки какво трябва да се направи. После погледна часовника си и извади цигара. Отиде до масата с креслото и се накани да вземе запалката, когато видя снимка на Лора върху една от лавиците с книги. Той я свали оттам, погледна я, усмихна се, върна я на мястото й и запали цигарата си, след което остави запалката на масата. Извади носната си кърпа, изтри отпечатъците върху облегалките на креслото и снимката и после постави стола така, както той стоеше първоначално. Взе цигарата на Лора от пепелника, после отиде до инвалидната количка и взе своята цигара от пепелника на масата. Сетне прекоси стаята, за да отиде до бюрото, избърса отпечатъците и оттам, върна ножицата и попивателната по местата им и оправи пресата за попиване. Огледа пода около себе си, да не би да е изпуснал някоя изрезка, намери една до бюрото, смачка я и я пъхна в джоба на панталоните си. Изтри отпечатъците си от електрическия ключ до вратата и от стола до бюрото, взе фенерчето си оттам, отиде до Френския прозорец, дръпна леко завесите и освети пътечката отвън.

— Почвата е прекалено твърда за отпечатъци — промърмори на себе си той.