Агата Кристи - Паяжината

Джереми изглеждаше стреснат.

— Боже мой! — извика той. — Застреля ли ме?

Припомняйки си, Клариса се усмихна.

— Помня — рече на Джереми, — че той каза… — Тя направи пауза и след това с пресилено драматичен тон продължи: — „Клариса, или ще се върнеш с мен, или ще се убия!“

Джереми стана и се отдалечи.

— Страшно благородно от негова страна — каза той неубедително. — Не мога да си представя нещо по-нетипично за Хенри. Но, както и да е, вие какво му отговорихте?

Клариса се усмихваше все така самодоволно.

— Всъщност разигравах два варианта — призна тя. — В единия случай казвах на Хенри, че ужасно съжалявам и че не искам той да се убива, но че съм много влюбена в Джереми и нищо не мога да сторя. Хенри се хвърля в краката ми със сълзи на очи, но аз съм непоклатима. „Много си ми мил, Хенри — казвам му аз, — но не мога да живея без Джереми. Сбогом“. Сетне изхвърчам от къщата и право в градината, където ме чакате вие. Докато тичаме по пътечката към портата, чуваме, че в къщата проехтява изстрел, но продължаваме да тичаме.

— Мили Боже! — ахна Джереми. — Е, това със сигурност би разбило сърцето му, нали? Бедният Хенри! — Той се замисли за миг и после продължи: — Но казахте, че сте разигравали два варианта. Какво се случва в другия?

— О, Хенри е страшно съкрушен и ме моли толкова жално да тръгна с него, че просто нямам сърце да го напусна. Решавам да ви оставя и да посветя живота си на Хенри, за да го направя щастлив.

Лицето на Джереми придоби покрусен вид.

— Е, скъпа — печално изрече той, — вие наистина страшно се забавлявате. Но, моля ви, моля ви бъдете сериозна поне веднъж. Наистина говоря сериозно, когато казвам, че ви обичам. Обичам ви от много време. Не може да не сте го разбрали. Сигурна ли сте, че любовта ми е безнадеждна? Наистина ли искате да прекарате остатъка на живота си със скучния стар Хенри?

Отговорът на Клариса й беше спестен от влизането на едно тъничко, високо момиче на дванадесет години, облечено в ученическа униформа и ученическа чанта на гърба. С влизането си в стаята тя извика за поздрав: „Хей, Клариса!“

— Здрасти, Пипа! — отговори мащехата й. — Закъсня.

Пипа остави шапката си и чантата върху една кресло.

— Урок по музика — обясни тя лаконично.

— А, да — сети се Клариса. — Днес имаш урок по пиано, нали? Интересно ли беше?

— Не, беше ужасно. Трябваше да повтарям едни и същи противни упражнения. Мис Фароу каза, че били, за да подобрят техниката ми. Не ми даде да изсвиря онази хубава пиеса, която упражнявах. Има ли нещо за ядене? Умирам от глад!

Клариса се изправи.

— Не си ли изяде кифлите в автобуса? — попита тя.

— О, изядох ги — призна Пипа, — но това беше преди половин час. — Погледът, който тя хвърли на Клариса, беше толкова умолителен, че чак изглеждаше комичен. — Не може ли да получа малко кейк или нещо друго, за да ми държи до вечеря?

Клариса хвана Пипа за ръка и, смеейки се, я поведе към вратата, водеща към преддверието.

— Нека видим какво ще намерим — обеща тя.

Докато излизаха, Пипа възбудено извика:

— Има ли още от онзи кейк… дето е с черешки отгоре?

— Няма — каза й Клариса. — Вчера го дояде.

Джереми поклати глава, усмихвайки се, докато гласовете им заглъхваха в преддверието. Когато вече не можеха да го чуят, той бързо отиде до бюрото и припряно отвори едно-две чекмеджета. Но изведнъж се сепна, когато чу бодър женски глас да вика откъм градината „Хей, вие там вътре!“ и бързо затвори чекмеджетата. Обърна се точно навреме, за да види как една едра симпатична жена на около четиридесет години, облечена в костюм от туид и гумени ботуши, отвори френските прозорци и влезе вътре. Когато видя Джереми, тя се спря. Застанала на прага, тя рязко попита:

— Тук ли е мисис Хейлшъм-Браун?

Джереми нехайно се дръпна от бюрото и с престорено ленива крачка се отправи към канапето, като отвърна:

— Да, мис Пийки. Току-що отиде до кухнята с Пипа, за да й даде нещо за ядене. Нали знаете какъв вълчи апетит има тя.

— Децата не бива да ядат извън определеното за храна време — гласеше отговорът, изречен със силен, почти мъжки глас.

— Ще влезете ли, мис Пийки? — попита Джереми.

— Не, няма, защото съм с ботуши — обясни тя и гръмко се разсмя. — Иначе ще внеса пръстта от половината градина. — Тя отново се изсмя. — Дойдох само да я питам какви зеленчуци иска за утрешния обяд.

— Е, боя се, че… — започна Джереми, но мис Пийки го прекъсна.

— Знаете ли какво? — избоботи тя. — Пак ще намина.