Агата Кристи - Карти на масата

Батъл опита и с още няколко души, но не научи нищо съществено. Почти никой не си спомняше за Ан Мередит. Беше живяла сред тези хора само няколко седмици и това е всичко — а личността й не се отличаваше с нещо особено, което да остави трайни спомени. Общото описание за нея бе това — едно симпатично момиче.

Докато за госпожа Бенсън нещата се очертаваха доста по-ясно. Самомнителна гренадирка със собствено чувство за справедливост, която се държала строго с компаньонките си и често сменяла прислугата. Определено несимпатична жена, но това бе всичко.

Независимо от това комисарят си тръгна от Девъншир с твърдото впечатление, че по силата на някаква неизвестна причина Ан Мередит умишлено бе причинила смъртта на своята работодателка.

Докато влакът на комисаря Батъл се носеше на изток през Анелия, Ан Мередит и Рода Доус се намираха в дневната на Еркюл Поаро.

Ан не беше склонна да се отзове на поканата, пристигнала със сутрешната поща, но в крайна сметка надделя мнението на Рода.

„Ан, ти си страхливка, да, страхливка. Няма смисъл като щраус да заравяш главата си в пясъка. Станало е убийство и ти си една от заподозрените, навярно тази, която е най-малко вероятна…“

„Това е най-лошото — бе казала Ан с чувство за хумор. — Обикновено най-малко вероятните се оказват извършителите.“

„Така е, ти си такава — бе продължила Рода, без да обръща внимание на прекъсването. — И няма смисъл да си вириш носа, сякаш убийството мирише на лошо и няма нищо общо с теб.“

„Наистина няма нищо общо с мен — не бе отстъпила приятелката й. — Имам предвид, че бих отговорила на всякакви въпроси на полицията, но този човек, този Еркюл Поаро, той не е от тях.“

„И какво ще си помисли той, ако се опиташ да се измъкнеш? Ще си помисли, че няма начин да не си виновна.“

„Съвсем не съм виновна“ — хладно бе отвърнала Ан.

„Мила, зная го. Ти не би могла да убиеш човек дори и да се опиташ. Ала тези ужасни и подозрителни чужденци не го знаят. Смятам, че трябва съвсем културно да го посетим. Иначе може да довтаса тук и да се опита да измъкне нещо от прислугата.“

„Но ние нямаме прислуга.“

„Но си имаме майка Астуел, а когато се разприказва, стига за няколко души! Хайде, Ан, да вървим. Ще бъде даже и малко забавно.“

„Нямам представа защо иска да ме види“ — бе казала Ан.

„Ами за да се пише по-бърз от полицията, разбира се — нетърпеливо бе изрекла Рода. — Всички аматьори са такива. Искат да изкарат Скотланд Ярд пълен с униформени глупаци.“

„Смяташ ли, че този Поаро е умен?“

„Не ми изглежда да е някой Шерлок Холмс — бе отвърнала Рода. — Навремето сигурно го е бивало, но сега едва ли е съвсем в ред. Трябва да е поне на шейсет. О, Ан, хайде да вървим при този старчок. Може да ни разкаже някакви ужасии за останалите.“

„Добре — бе отвърнала Ан, добавяйки: — Ти май наистина се забавляваш, Рода.“

„Сигурно защото не съм замесена — бе казала тя. — Колко глупаво от твоя страна, Ан, да не погледнеш точно когато е трябвало. Само да беше го направила, тогава щеше да си живееш царски до края на живота си от изнудвачество!“

И така часът беше около три същия следобед; двете девойки седяха в спретнатата стая на Поаро и отпиваха боровинков сироп (какъвто всъщност страшно ненавиждаха, но възпитанието не им позволяваше да откажат) от старомодни чаши.

— Изключително любезно от ваша страна да приемете поканата ми, мадмоазел — казваше детективът.

— Готова съм да ви помогна с каквото мога — измърмори Ан.

— Става въпрос за добра памет.

— Памет?

— Да, вече поставих тези въпроси на госпожа Лоримър, доктор Робъртс и майор Деспард. Ала уви, нито един от тях не отговори така, както се надявах.

Тя продължи да го гледа изпитателно.

— Искам от вас, мадмоазел, да се върнете назад към онази вечер в гостната на господин Шейтана.

По лицето на Ан премина сянка. Никога ли нямате да се отърве от този кошмар?

Поаро забеляза изражението й.

— C’est penible, n’est ce pas 16 16 Мъчително е, нали? (фр.) — Б.пр. ? Това е съвсем естествено. Едно младо момиче като вас да се докосне до такъв ужас за пръв път. Навярно никога преди не сте виждали убийство.

Рода леко размърда крака, явно изпитвайки някакво неудобство.

— Е? — попита Ан.

— Просто ви моля да си спомните и да ми кажете какво имаше в стаята?

Тя го изгледа подозрително.

— Не ви разбирам.

— О, да. Столове, маси, украшения, тапети, пердета. Видели сте всичко. Не можете ли да ми го опишете?