Агата Кристи: 16:50 от Падингтън

Този път никакъв влак не се изравни с техния, нито пък те — с друг. От време на време профучаваше по някой влак към Лондон. Два влака минаха край тях, но с висока скорост. Госпожа Магликъди периодично поглеждаше часовника си с израз на съмнение.

— Трудно е да се каже точно кога ще преминем през гара, която ми е позната…

А те непрекъснато преминаваха през гари.

— След пет минути трябва да пристигнем в Бракхамптън — заяви госпожица Марпъл.

На вратата се появи кондуктор. Госпожица Марпъл погледна въпросително. Госпожа Магликъди поклати отрицателно глава. Той перфорира билетите им и отмина, залитайки леко при големия завой, който влакът направи. В този момент влакът намали скоростта си.

— Май че пристигаме в Бракхамптън — каза госпожа Магликъди.

— Мисля, че навлизаме в предградията — уточни госпожица Марпъл.

Отвън проблясваха светлини, виждаха се сгради и понякога бегло — улици и трамваи. Скоростта намаля още повече. Започнаха да пресичат стрелките.

— Ще бъдем там след минута — отбеляза госпожа Магликъди, — но аз наистина не виждам полза от пътуването. То подсказа ли ти нещо, Джейн?

— Боя се, че не — отговори госпожица Марпъл с глас, в който имаше съмнение.

— Неприятна загуба на прилична сума — подчерта госпожа Магликъди. Гласът й сигурно щеше да прозвучи по-неодобрително, ако самата тя плащаше. Госпожица Марпъл бе твърдо убедена в това.

— Независимо от всичко — подчерта тя, — човек иска да види със собствените си очи мястото. Този влак има закъснение само няколко минути. В петък навреме ли пристигна?

— Мисля, че да. Наистина не забелязах.

Влакът бавно навлезе в оживената гара на Бракхамптън. Високоговорителят дрезгаво съобщи за пристигането му, започнаха да се отварят и затварят врати, влизаха и излизаха хора, обикаляха насам-натам по перона. Оживена, пренаселена сцена.

Госпожица Марпъл си помисли, че би било лесно на убиеца да се смеси с тълпата, да напусне гарата сред блъскащата се тълпа или дори да се премести в друг вагон и да продължи да пътува с влака, каквато и да е крайната му спирка. Лесно е да си пасажер — мъж сред много други. Но не е толкова лесно да накараш един труп да изчезне яко дим. Той трябва да се намира някъде.

Госпожа Магликъди беше слязла. Сега говореше от перона през отворения прозорец.

— Внимавай да не настинеш, Джейн — каза тя. — Времето е ужасно коварно през този сезон, а и ти не си така млада, както преди.

— Знам — отвърна госпожица Марпъл.

— И нека не се притесняваме повече за всичко това. Направихме каквото можахме.

Госпожица Марпъл кимна и добави:

— Не стой на студа, Елспет. Защото в противен случай ти ще си тази, която ще настине. Иди и си поръчай един хубав горещ чай в закусвалнята. Имаш време — влакът ти заминава чак след 12 минути.

— Мисля, че така и ще направя. Довиждане, Джейн.

— Довиждане, Елспет. Весела Коледа. Надявам се, че ще намериш Маргарет в добро здраве. Приятно прекарване в Цейлон. Предай поздравите ми на Родерик, ако изобщо ме помни, в което се съмнявам.

— Разбира се, че те помни, и то много добре. Ти си му помогнала по някакъв начин, когато ходеше на училище — нещо във връзка с пари, изчезнали от един шкаф. Никога няма да го забрави.

— О, това ли! — възкликна госпожица Марпъл.

Госпожа Магликъди се обърна настрани, чу се свирка и влакът потегли. Госпожица Марпъл наблюдаваше как яката, набита фигура на приятелката й се смалява. Елспет можеше да замине за Цейлон с чиста съвест — бе изпълнила дълга си и нямаше други задължения.

Госпожица Марпъл не се облегна назад, когато влакът набра скорост, а седна изправена и се отдаде на сериозни размишления. Макар и да се изразяваше неясно и многословно, умът й беше остър и бистър. Пред нея стоеше проблем за решаване — проблемът за собственото й поведение в бъдеще, и макар и странно, тя, както и госпожа Магликъди, го смятаха за свой дълг. Госпожа Магликъди каза, че и двете са направили всичко, каквото могат. Заключението беше вярно за госпожа Магликъди, но за себе си госпожица Марпъл не беше толкова сигурна.

Понякога въпросът опира до специална дарба… Но вероятно беше самомнителност… В крайна сметка какво би могла да направи? Думите на приятелката й прозвучаха отново: „Не си толкова млада, както преди…“.

Безпристрастно, подобно на генерал, който планира атака, или на счетоводител, оценяващ сделка, госпожица Марпъл претегли и записа мислено фактите „за“ и „против“ по-нататъшни действия. Активът включваше следното: