Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Гръдният й кош беше висок и деликатно извит под гърдите, коремът — плосък, с капковиден пъп над пубиса. Космите, прикриващи тази област, имаха още по-яркия оттенък на разтопена мед и както става при повечето червенокоси жени, растяха на малък, спретнат триъгълник с естествено правилни очертания, едва засенчващи потайната мека плът между бедрата.

Гладкият й гръб слизаше с плавна извивка от дългата шия, прикрита под разпуснатата коса. В основата на гръбнака се тъмнееше бледочервена бенка с формата на рог, точно над процепа на малкото, мускулесто дупе. Краката й бяха дълги, прасците силни, добре оформените глезени се преливаха в малки изящни ходила с висок свод.

Лицето, обрамчено в буйния водопад от медночервена коса, изглеждаше почти също тъй съвършено както тялото. Челото беше широко и гладко, скулите високи, устата пухкава, без нарочно издуване на устните, брадичката малко широко извита, за да влее намек за сила в цялостното усещане за невинност, което сякаш се излъчваше от нея. Носът й бе малко по-дълъг и тесен, отколкото изискват каноните на класическата красота, над него между очите пъстрееха десетина ситни лунички. Самите очи бяха поразителни — големи и почти плашещо интелигентни, дясното тъмнозелено като нефрит, а лявото синьо като метличина.

— Добре, времето свърши, дами и господа. — Денис, инструкторът по рисуване на голо тяло в Нюйоркското студийно училище, рязко плесна с ръце и се усмихна към подиума. — Благодаря, Фин, за днес приключихме.

Жената отвърна на усмивката. Останалите десетина-дванайсет присъстващи в студиото оставиха четките, моливите и въглените върху лавиците на стативите си и залата се огласи от техните разговори.

Младата жена се наведе да вдигне старото кимоно на черни и бели цветя, което винаги носеше на сеансите. Наметна го, пристегна колана около тънката си талия, слезе от платформата и изчезна зад високия китайски параван в дъното на залата. Казваше се Файона Катрин Райън или просто Фин, както я наричаха приятелите й, и беше на двайсет и четири години. Почти целият й живот бе минал в Кълъмбъс, щат Охайо, но от една година насам учеше и работеше в Ню Йорк и това й доставяше огромно удоволствие.

Фин взе дрехите си от сгъваемия стол зад паравана, бързо се преоблече и прибра кимоното в раницата си. Няколко минути по-късно, вече с протрити джинси, удобни маратонки и сигнално жълта тениска, за да я забелязват шофьорите, тя махна с ръка на курсистите, които също размахаха ръце, попътно взе чека си от Денис, излезе под яркото обедно слънце и отключи веригата, с която бе закрепила стария си велосипед „Шуин Лайтуейт“ за един уличен стълб.

Прибра катинара в страничния джоб на раницата и я метна в предния багажник на велосипеда. Събра косата си на къдрава опашка зад тила, стегна я с черно ластиче, после измъкна от раницата смачкано зелено бейзболно каскетче, нахлупи го и издърпа опашката през отвора над ремъчето отзад. Яхна велосипеда, стисна дръжките на кормилото и подкара по Осма улица. След една пресечка зави на север по Пето авеню.

Музеят за изобразително изкуство „Паркър-Хейл“ се намираше на Пето авеню между Шейсет и осма и Шейсет и девета улица, точно срещу зоологическата градина в Сентръл Парк. Проектирана първоначално като резиденция на Джонас Паркър, който бе натрупал състоянието си от „Бабините чернодробни хапчета“ и почина от неизяснено дихателно заболяване, преди да се засели в нея, сградата беше превърната в музей от неговия партньор Уилям Уайтхед Хейл. След усърдните грижи за черния дроб на нацията двамата бяха прекарали доста време в Европа, където се отдаваха на увлечението си по живописта. Така се роди щедро надареният с финансови средства музей „Паркър-Хейл“, тъй че партньорите да бъдат запомнени като почитатели на изкуството, а не като създатели на хапчета, та били те и бабини. Картините в него представляваха еклектична смесица — от Брак до Констабъл и от Гоя до Моне.

Финансите на музея се управляваха от попечителски съвет, в който влизаха високопоставени личности като кмета, полицейския комисар и секретаря на нюйоркския кардинал. Не беше най-голямата художествена сбирка в града, но определено спадаше към най-престижните и за Фин несъмнено бе късмет, че успя да си намери работа в отдел „Гравюри и графика“. За в бъдеще това винаги щеше да й осигурява предимство при постъпване в който и да било музей. Освен това щеше да смекчава унизителната подробност, че е получила бакалавърска степен в щатския университет на Охайо.