Крис Муни - Изчезналите

Дарби гледа локвите в онова, което е било градината на нейната майка — място, където Шийла прекарваше времето си, преди да се разболее. Тя пуши и мисли за жертвите на Пътника. Според Евън Манинг той ги избира произволно. Но ако това е така, ще бъде трудно да го заловят. Поначало ще бъде много трудно. Той обмисля всички възможности, предвижда ходовете си далеч напред, така че да не бъде открит и заловен. Може вече да е убил Каръл и останалите. Може би точно в този момент се отдалечава с колата си от града и щата. Недей. Не мисли подобни неща.

Всеки служебен имейл се препраща автоматично на личния й, така че да има достъп до електронната си поща по всяко време и от всяко място — дори и на път. Дарби гаси цигарата и се отправя към горния етаж да погледне компютъра. Има съобщение от Мери Бет, свързано със снимките от местопрестъплението.

Мери Бет винаги снима по два пъти: веднъж с дигитална камера и втори път — с лентов апарат. Цифровите снимки не се приемат като доказателство в съда, тъй като могат да бъдат подправени. Но Мери Бет постоянно ги прави, за да могат следователите да ги архивират в база данни, както и да бъдат бързо препращани от едно звено в друго.

Дарби е започнала да ги изучава, когато дочува немощна кашлица. Наднича в коридора и забелязва ивица светлина под вратата на стаята на майка си. Шийла се е събудила и гледа телевизия.

Когато Дарби открехва вратата, забелязва отражение от кадри на днешния инцидент върху стъклата на очилата й.

— Какво ти е на лицето?

— Подхлъзнах се и паднах. Не е толкова зле, колкото изглежда на пръв поглед. Ти как се чувстваш?

— По-добре, след като си се прибрала. — Шийла намалява звука. — Благодаря ти за бележката.

Дарби присяда върху леглото.

— Опитах да се свържа през деня, но линията бе прекъсната. Много съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това.

Шийла махва с ръка, но дъщеря й не пропуска да забележи, че тревогата все още не я е освободила от своята хватка. Даже при тази мека светлина лицето й е измъчено, напълно лишено от цвят. Скоро.

Дарби ляга до майка си и я прегръща.

— Знаеш ли какво се сетих днес? За оня път, когато те хвана подводно течение и за малко да се удавиш. Беше на осем години.

Дарби си спомня онова усещане за потъване към дъното, за рязкото охлаждане на водата. След като най-накрая успя да се измъкне на повърхността, не спря да кашля в продължение на час.

Оня мраз обаче, който усети под водата, не пожела да се махне, дори когато застана на припек. Не я напусна и по-късно, когато си легна и я завиха с цял куп топли одеяла. Това усещане й напомня за съществуването на фактори в този свят, за които не си даваш сметка, но които всеки миг са в състояние да ти нанесат мълниеносен удар.

— Дори не заплака — баща ти бе много по-уплашен от тебе. Поведе те да ти купи сладолед, а ти каза — никога няма да го забравя: „Не бива да се тревожиш заради мене, тате, аз мога да се грижа за себе си“.

Дарби затваря очи и вижда тримата в колата, която ухае на океан и лосион против слънце, на път за дома. Тримата заедно. Живи и здрави. Колко приятен спомен. Тя има множество подобни.

— Куп се отби днес — обажда се Шийла. — Искаше да ме успокои, да каже, че си добре.

— Много мило от негова страна.

— Той поначало си е много мил… и забавен.

— Непрекъснато се опитва да убеди и мене в това.

— Прилича на оня баскетболист… как му беше името… Брейди?

— Том Брейди. Но той е футболист. Куотърбек на „Патриотите“.

— Ерген ли е?

— Да.

— Мисля, че трябва да излезете някоя вечер двамата. Много си подхождате.

— Опитвала съм, но за съжаление Том Брейди не отговаря на обажданията ми.

— Имам предвид Куп. Напомня ми за баща ти. Излъчва същото спокойствие, същата сигурност. Излиза ли с някоя?

— Не е такъв човек.

— Каза, че искал да се задоми.

— Сигурно с някоя от неговите манекенки на бельо — отбелязва Дарби.

— Той има много високо мнение за теб. Каза ми колко си умна, колко си работлива и напълно посветена на работата. Смята те за най-солидната жена, която познава…

Дарби задрямва.

Първите няколко минути след като вратата се затваря Каръл прекарва със запушени уши, за да не чува ужасяващите писъци — и то не само на една жена. Някъде извън нейната клетка има други — всичките пищят .

Но онова, което я ужасява дори още повече, са ударите. Бум, писък, бум-бум-бум-бум , писък, бум-бум-бум-бум-бум . Страховитите звуци наближават — стават по-силни.