Крис Муни - Изчезналите

Бойл не го използва нито веднъж. Единственият човек, с когото разговаряше, бе и едничкият, който имаше желание да го чуе — братовчедът Ричард.

През двете прекарани в училището години Бойл се научи на дисциплина. Завърши и се записа в армията. Там свикна да слага планирането и организацията над онази тайна вътрешна нужда, която избухваше в душата му като супернова. Същата дисциплина трябваше да приложи и сега, в този случай.

Даниел Бойл, четирийсет и осем годишен, отива в другата стая и се взира в синкавото сияние на шестте монитора, подредени върху един рафт. Клетката на Рейчъл Суонсън е тъмна. Останалите пет са заети. Всички спят. Каръл Кранмър сякаш започва да се пробужда.

Клетъчният телефон на Бойл звъни. На заден план се чува шум от улично движение. Ричард. Винаги звъни от обществен автомат. Толкова е предпазлив.

— Все си мисля за Рейчъл — започва той. — Пазиш ли още оня колт?

— Пазя го.

— Това е добре. Чуй ме сега хубаво. Искам да върнеш Каръл в Белхам.

— Не.

— Дани, трябва да се отървем от нея.

— Нямам такова намерение.

— Ще я закараш обратно в Белхам.

— Няма.

— Ща я изкараш в гората и ще я гръмнеш в тила, а тялото остави на открито. Искам да я намерят в най-кратък срок.

— Ще я подържа известно време — упорства Бойл.

— След като я застреляш, искам да оставиш по тялото и под ноктите следи от кръвта на Славик. Полицията ще приеме, че се е борила с него, преди да загине. Разследването ще установи, че кръвта е от Славик. Резултатите ще съвпаднат с тези от пробата, взета в кухнята.

— Нека си поиграем мъничко с Каръл. Знаеш какви стават момичетата, когато за първи път се озоват в мазето.

— Не можем да рискуваме. Полицията не бива да открие нищо, което да я свърже с Рейчъл.

— Ами с нея какво ще правим?

— Още го обмислям.

— Тя е в Голямата болница. Знам номера на стаята й.

— Ще поговорим за това, когато дойда. Пристигам до час-два.

— Чакай малко. Искам да ти кажа нещо. Свързано е с Виктор Грейди.

— Грейди ли? Той пък какво общо има с тази работа?

— Помниш ли имената на трите момичета, дето ме видяха, когато душах Саманта?

— Знам, че две от тях са мъртви.

— Имам предвид третата. Червенокосата на име Дарби Маккормик.

Ричард замълчава.

— Тийнейджърката, дето си остави раницата в гората. Ти отиде у тях, а тя ти счупи ръката с чук…

— Знам какво направи.

— А знаеш ли, че е следователка към Бостънската криминална лаборатория?

Ричард отново мълчи.

— Работи по случая на Каръл Кранмър — съобщава Бойл.

— Делото Грейди е приключено.

— Не ми харесва мисълта, че оная души наоколо.

— Майната му на Грейди. Той е затворена страница. Приготви Каръл.

— Нека я оставим само за тази нощ. Дай ми само една нощ…

— Прави каквото ти се казва — непреклонен е Ричард.

Бойл е готов за секунди.

Пъха револвера в подраменен кобур. Пуска заглушителя в десния джоб на сакото, та да му е подръка. Напоените с хлороформ тампони, залепени в пластмасови торбички, са вече по местата си. Напомня си да пореже Каръл и да вземе малко от кръвта й. Ще подхвърли следи в дома на Славик. Фасулска работа. Разполага с ключове и от къщата, и от бараката му. Бойл е на път да заключи шкафа, но преди това отваря едно чекмедже и вади старата маска, направена от слепени ивици плат. Не я е използвал от години. Нахлузва я с усмивка и сваля въжето от стената.

Каръл Кранмър седи върху нар, завита с вълнено одеяло, което е твърдо и драска кожата й на оголените места от тялото. Няма представа от колко време е будна. Дава си сметка, че вече не е облечена в ризата на Тони. Сегашните й дрехи — малко тесен анцуг и торбеста блуза — миришат на перилен препарат.

Не си спомня да са я събличали. Единственият спомен, който се върти из съзнанието й отново и отново, е този за непознатия, запушил устата й с вонящ парцал.

Каръл заравя пръсти в косите си. Това не може да се случва с мене. Днес трябва да съм на училище. Трябва да обядвам с Тони, а след това да ходя с Кари до мола, защото в „Абъркомби & Фич“ ще правят голяма разпродажба, а аз, като добро момиче, съм си спестила пари от гледане на деца. Нямам никаква работа тук. Защо, о, Господи, ми се случва всичко това?

Паниката се надига като чудовищна вълна и я залива цялата. Каръл си поема дъх с усилие и всичкият страх и ужас на света се стоварват отгоре й, вкопчват се в гърлото й и тя започва да пищи в тъмното помещение, пищи, докато гласните й струни се втвърдяват като въжета, до мига, в който губи напълно сили.