Грег Лумис - Тайната на „Пегас“

Море кимна, сякаш в знак на съгласие с някой, когото Ланг не беше чул.

— Нахлул е тук с два ножа, а накрая е поел надолу по краткия път, предпочитайки да не стои в една и съща стая с вас, господин Райли? Това ли е историята ви?

— Да, и се придържам към нея.

— Трудно е да се повярва, че извършителят се е самоубил, вместо да се остави да го арестуват. Така както работи съдът, нямаше да го изпратят за дълго в затвора. Сигурен ли сте, че по някакъв начин не сте го убедил да се хвърли долу и не сте му приложил някоя хватка от джиу-джицу, за да излети през стъклото? Ще ви оправдаят, защото той е влязъл с взлом.

Ланг поклати глава.

— Не. Както казах, избих ножа от ръката му, ударих го по главата и той изпусна другата кама. А след това скочи през остъклената врата.

Морс прокара пръсти по брадичката си.

— Вие сте може би най-жестокият главорез, когото съм виждал. Къде сте се научил как да се справяте с човек с нож?

— В морската пехота, „Тюлените“ — отвърна Ланг. Думите му бяха донякъде истина и можеше да бъдат проверени.

Инспекторът го погледна с подновен интерес.

— „Тюлен“ значи? Те са професионалисти, но не изглеждате достатъчно възрастен, за да сте напуснал.

— Участвах в операция „Пустинна буря“ през деветдесета година. Раниха ме на пристанището в Кувейт Сити.

Криминалистите ровеха из стаята, преместваха с моливи предметите на писалището и гледаха под мебелите. Ланг дори не можеше да отгатне какво се надяваха да намерят. Мърморко ги наблюдаваше с отслабващо любопитство.

— Нека изясним нещата. — Морс се консултира с тефтерчето си. — Кучето ръмжи и вие чувате, че някой се опитва да отвори ключалката. Вместо да се обадите на полицията, вие го изчаквате да влезе, сякаш искате да го арестувате.

Ланг оправи килима с крак.

— Казах ви, че нямаше време. Ако говорех по телефона, вместо да се подготвя, имаше голяма вероятност смъртният случай да е тук, а не долу.

Очите на Морс отново претърсиха помещението.

— В спалнята има телефон. Трябвало е само да се заключите и да се обадите на полицията.

Ланг се ухили, макар че не успя да вложи много хумор в усмивката си.

— Вие така ли бихте постъпили? Ще заложите живота си в ръцете на местните диспечери на 911, същите, които миналия месец оставиха един човек да умре от сърдечен удар, докато спореха на чий район лежи? Все едно да се обадя на полицията в Сан Франциско.

— Е, добре — призна Морс и вдигна ръце. — Може би все още не всички технически неизправности са отстранени.

— Все още? — иронично попита Ланг. — Системата беше инсталирана през деветдесет и шеста.

— Притежавате ли огнестрелно оръжие? — поиска да знае детективът.

Смяната на темата на разговора едва не обърка Ланг, точно както Морс очакваше да стане. Обичайната практика на ченгетата в Атланта беше да конфискуват или поне да задържат колкото е възможно по-дълго всяко огнестрелно оръжие, което намереха, въз основа на какъвто претекст измислеха.

— Имате ли заповед за обиск? — парира въпроса му Ланг.

Морс въздъхна.

— Вие сте не само опасен, но и умен. Щом искате заповед за обиск, ще я издействам.

Той очевидно възнамеряваше да блъфира.

— От кого? От Магьосника от Оз? На какво основание?

Инспекторът го погледна гневно.

— Добре, задръжте тежката артилерия. Няма да стигнем доникъде, ако разговаряме така. Виждали ли сте човека, който е нахлул в дома ви?

Ланг изправи преобърнатия стол, седна на него и направи знак на Морс да се настани на другия.

— Никога.

Полицаят седна и поклати глава.

— Сигурен ли сте? Не е лесно да се повярва, че извършителят си е направил труда да се вмъкне в сградата и да се качи тук, за да убие непознат? Всичко ли ми казвате?

— Да. Най-малкото, което мога да направя, е да помогна на персонала на силите на реда.

Морс изсумтя.

— Много хитро — отбеляза той и после отново стана сериозен. — Трябва да ме мислите за глупак, ако искате да повярвам, че някой е дошъл да убие съвършено непознат и накрая се е хвърлил през балкона. Знаете нещо, което не казвате. Известно ви е, че да лъжете полицията е престъпление, нали?

Ръката на Ланг докосна джоба, където беше медальонът.

— Смятате, че не съм искрен?

Инспекторът се наведе напред.

— Знаете нещо, което не казвате.

Плешивият фотограф и жената с куфара бяха приключили с огледа и бяха застанали до вратата.

Ланг се приближи до тях и отвори.

— Детектив, проявих към полицията уважението, което се полага. — Той протегна ръка. — Беше ми приятно да се запознаем, макар че не мога да кажа същото за обстоятелствата.